Лудории

Звукът от ролерите по паркета шеговито ми напомня, че притежателката им има излишък от енергия за изразходване. Миг след това бялото перце за федербал се забива победоносно в моливника. Откъсвам взор от монитора в неумел опит да изглеждам делова и строга. Всекидневната вече кънти от спортсменски страсти, сред които плува розовия екип на Миша. Шарената котка уплашено пробягва под дивана, сънено сепната от шепота на ролерите и по детски искрения смях.

Нямам нужда от втора покана. Противно на разума, останал прикован в редактираните файлове, тялото ми се понася към коридора, намъква маратонките; пръстите посягат към ключовете, якето на Миша, ракетите за федербал. Гладкото коремче на забравена топка се подава под лакътя на очарователната ролерна кралица. Излизаме. След нас преценяващо се присвиват зелените очи на котката.

Гмурваме се в неупотребения зелен разкош на междублоковата поляна. Отрязания дънер в единия ѝ край скоро се превърна в пиедестал за увековечаване на спортсменския дух. Снимки. Физиономии. Смях. Няколко заблудени сервиса и перце, което все не нацелваше ракетите. Късното слънце ни наблюдава безразлично иззад клоните в безлюдния следобед. И може би се разсърди. Дъждът не остави възможност на Миша да покаже заложби в художествената гимнастика. Бе време да се изправим отново пред котешки взор. С жълто-зелена подигравателност.

Вечерта разля бутилка с емоции и щедро наръси всички. Сред пижамения гъдел и изненадващия летеж на разнокалибрени възглавници внезапно се разнася телефонна мелодия. Моят е, смс. Проницателният взор на Миша регистрира цялата емоциограма на усмивката ми. Толкова е...очевАдно. Нищо, че смс-ът съдържаше поредната цинична шега. Два часа по-късно все още не съм отговорила. Миша смутено-любопитно ме пита няма ли да му се обадя. Дяволитите пламъчета в очите ѝ временно са затихнали, придава си сериозен вид, докато очаква отговора ми. „Не”, казвам. Има неща, които трябва да остават без отговор. Тя подръпва бялата си пижама, от която се смеят разноцветни човечета, и театрално забелва очи. В следващия момент некоординирано ме улучва огромно плюшено сърце. Голям „копон”, както ще напише после в скайпа си малката лудетинка. И ще откаже да се изкатери по стълбата нагоре, защото ѝ се спи при мен. Само дето няма място за огромната зелена стоножка, която е гушнала.

Времето преди „лека нощ” е време изповедно. Говорим си за нещата, които обича. За най-добрите приятел(к)и в училище. Играем на „отгатни предмета”. Тя е умничка и подредена. Събира шоколадови фигурки в кутия с форма на елха. Шоколад, който трябва да си остане неизяден. Обича книжките с принцесешки истории в превод на Мария Донева. Слага на котката слънчеви очила, пее от душа и танцува на клипчета от ютуб. Само на девет е, а вече толкова професионално боде малките си пръсти, за да си премери кръвната захар. Никога не успявам да укротя душевните си бури, докато иглата с инсулин се забива в детската ѝ кожа. А тя ми се усмихва толкова миловидно.

Бих разбрала, ако плачеше в такива моменти, но трудно мога да понеса сълзите ѝ заради това, че съм ѝ липсвала.

Михаела, моята слабост. Един малък архангел.