Лятносиньо

Йейтс търпеливо се крепи на коленете ми, докато засищам взора си с изплаканите небеса. Може би ако смеся бялото на облаците с онова разпиляно мастилено, ще се получи тъкмо цвета, който обичам. Още лятносиньо.

(а поезията в принтиран отрязък от любовен късмет винаги е безподобно клише. Не гледай нагоре.)

Жизнерадостно тромави гълъби приветстват покоя на пейките. Сгушени старци преживят словата на отишли си делници. Деца гонят сънливи врабци. Отсреща младостта си поделя крадливи целувки. Потъвам в романтичните келтски сумраци на Йейтс.

„Видях до мъртвите нозе

на Бакхус втренчена девица.

Сърцето му като тигрица

изтръгна тя, в ръка го взе

и го понесе вдъхновена –

и тозчас Музи, дивен рой...

Питат ме дали може. Да заемат другия ъгъл на пейката. Може, разбира се. Усмихвам се разсеяно. Лятносини очи ми връщат усмивката. Тя присяда внимателно, сякаш се бои да не счупи очакването, което носи. Дребничка, мечтателно меланхолична. В черно.

...запяха химни, сякаш той

е паднал всъщност върху сцена.”

Приисква ми се да ú подаря малко от слънцето в джобовете си.

Заради онова лятносиньо.