Еженощните спазми на Земята родиха слепи безсъния.
В диагоналния отрязък на стъклото трикольорът върху кулата
на народното събрание смутено танцува в прожекторни светлини. Очаква дъждовните
аплаузи, които вятърът ще залепва охотно по прозореца ми. Малък нощен гоблен, върху
който синкавия здрач неуморно шие меланхолични цветове.
Кръпки от облаци, флегматични гълъби и разплакани покриви –
като декор от филм.
Забавлявам се да вмъквам цветове в черно-белите диапозитиви
на валящите ежедневия. La strada è bella. Прекрасно е да носиш слънце в джобовете
си.
Спазмите на Земята заплашително люлеят картонената крехкост
на таванската ми независимост. Цяла съм. Невредима. Вече развивам резистентност
към хронични апокалипсиси.
И към невидимите (ти)
присъствия.
0 коментара:
Публикуване на коментар