юни 11, 2012

Спомен за зелено

4



Циганските колелета на душата ми тичат през зеленото.
Онова зелено, в което обичах да (те) разхождам. Дългочасово. Напоително. Докато пръстите ми вандалски разкъсват нежната белота на полски цветя. Топлият дъх на вятъра шепне в тревите, гъделичка цикадите, а очите ми не се насищат на смарагдови нюанси. Абсолютна нирвана.
Поглъщам всичко с хищния глад на събуден от заблуди аскет. Стъпките ми заобикалят напоени с роса паяжини и алармирани мравуняци. И следват напуканите вени на земята, жадна за влага. Пътеката се губи в зеленото нататък, позлатено от меда на късното слънце. Иска ми се да можех да прелея пейзажа в очите ти, да го търкулна към теб с поредното колело. Зелен коктейл с привкус на мохито. И на обичане.
           
Нестроен кучешки лай изстрелва радостни трели, които вятърът отнася към дремещата гора. Миг след това четири тежки лапи нагазват тромаво в зеления килим. И още четири. Завиждам им на волността да плуват в зеленото. И на заедността отвъд лимитите на синджира. Дори не мисля да издавам команди. Свободата ухае на зелено лудуване, каракачанките се изгубват от погледа ми на завоя. Усмивката ми ги следва съзаклятно. Черно-бели точки в зеленото море. Не искам да стоя препятствено срещу тромавия им устрем, затова следвам напуканите вени по пътеката.
И съм там, и не съм. Аз съм навсякъде. Лодката от мисли лавира в рифовете между стари съобщения и километричен мейлинг. Люшка се в миговете от всичките ни срещи и потъва във водовъртежите на онзи нелеп английски хумор в многоредието на инцидентните ти смс-и. Накрая акостира на зеления бряг, отвъд който хоризонтът крие неясни случвания. И любопитство.

Вятърът откъсва изплъзнала се въздишка и я понася нанякъде.
В нея има само две думи, които догонват името ти отвъд препятствието на запетайката.

Related Posts:

  • На брега на един сезон Тежък липов дъх дрогира сетивата, солта по кожата чертае влажни лабиринти. Подметките ми търсят сенчестите петна по прегорелия асфалт, задъхан от … Read More
  • Remains of the (sun)day        Мигащото двоеточие примамва със зелен блясък следващата секунда. 9:59.      В ноемврийската неделя н… Read More
  • Спомен за зелено Циганските колелета на душата ми тичат през зеленото. Онова зелено, в което обичах да (те) разхождам. Дългочасово. Напоително. Докато пръстите ми… Read More
  • Заложници на лятото Септември. Гората издишва насъбрана топлина. Заразена е с есен. Къпинови храсти бодат лепкавите ми пръсти, лакомо домогващи се до изкусителните … Read More
  • Робо-уикенд Той е висок само 120 см. И прилича на току-що слязъл от Луната, с белия си скафандър и „раница” на гръб. Движи се плавно, сякаш е в безтегловност. … Read More

4 коментара:

أمل каза...

пак ме размечтаваш, Хриси :)
а точно сега това е доста трудна за постигане задача...

Христина Чопарова каза...

Неее, леснопостижима е, стига да си го позволиш ;))

traiana каза...

Прекрасно казано! Любовта ухае във въздуха:)

Христина Чопарова каза...

Благодаря, Траяна! :)
Дааа, така ухае, че 'почнах да допускам груби технически грешки в коментарите си. Добре, че в офиса се саморедактирам по 50 пъти... :)))