Спомен за зелено

Циганските колелета на душата ми тичат през зеленото.

Онова зелено, в което обичах да (те) разхождам. Дългочасово. Напоително. Докато пръстите ми вандалски разкъсват нежната белота на полски цветя. Топлият дъх на вятъра шепне в тревите, гъделичка цикадите, а очите ми не се насищат на смарагдови нюанси. Абсолютна нирвана.

Поглъщам всичко с хищния глад на събуден от заблуди аскет. Стъпките ми заобикалят напоени с роса паяжини и алармирани мравуняци. И следват напуканите вени на земята, жадна за влага. Пътеката се губи в зеленото нататък, позлатено от меда на късното слънце. Иска ми се да можех да прелея пейзажа в очите ти, да го търкулна към теб с поредното колело. Зелен коктейл с привкус на мохито. И на обичане.

           

Нестроен кучешки лай изстрелва радостни трели, които вятърът отнася към дремещата гора. Миг след това четири тежки лапи нагазват тромаво в зеления килим. И още четири. Завиждам им на волността да плуват в зеленото. И на заедността отвъд лимитите на синджира. Дори не мисля да издавам команди. Свободата ухае на зелено лудуване, каракачанките се изгубват от погледа ми на завоя. Усмивката ми ги следва съзаклятно. Черно-бели точки в зеленото море. Не искам да стоя препятствено срещу тромавия им устрем, затова следвам напуканите вени по пътеката.

И съм там, и не съм. Аз съм навсякъде. Лодката от мисли лавира в рифовете между стари съобщения и километричен мейлинг. Люшка се в миговете от всичките ни срещи и потъва във водовъртежите на онзи нелеп английски хумор в многоредието на инцидентните ти смс-и. Накрая акостира на зеления бряг, отвъд който хоризонтът крие неясни случвания. И любопитство.

Вятърът откъсва изплъзнала се въздишка и я понася нанякъде.

В нея има само две думи, които догонват името ти отвъд препятствието на запетайката.