Лунно и кърваво, по Йейтс

Ирландия, 1870. Фамилна лятна къща в западните околности на Дъблин, в която домашното образование на четири деца е на особена почит. Петгодишно момченце с къси панталонки и сако, гелосано причесани косици и кръгли очилца прехласнато слуша с брат си и двете си сестри как майка му разказва келстски народни прикази за водни духове, елфи, феи и всякакви безплътни същества. От нея малкият ще вземе факличата, с която ще осветява пътеките на интереса си към окултните истории в ирландския фолклор, а от баща си – юрист и художник на портерти, - ще наследи сладкодумието да ги облича в поетизъм.

Когато тръгва на училище, за него ще кажат, че е по-добър по латински, отколкото по всеки друг език, но има отчайващ правопис и е доста зле с математиката. Момченцето е Уилям Бътлър Йейтс, бъдещият нобелов лауреат, който ще се самоопредели като „един от последните романтици в литературата”.

Семейството му живее в Лондон, където бащата гради кариера на художник. Младият Уилям обитавал студентска квартира в близост до ателието на баща си, а там често се събирал цвета на артистичното общество, сред което Йейтс прекарвал повечето време в разговори с писатели, поети и артисти.

В него има нещо от визията на Гео Милев и Смирненски по онова време, от Йейтс се излъчва някаква пролетарска харизма. Замисленият поглед иззад кръглите стъкла, вързаната „а ла фантазе” връзка под яката на белите му ризи, и онова изражение, сякаш всеки момент се е канел да изрече нещо, преди да го прекъсне светкавицата на фотографския апарат. Устремът, който се долавя от снимките, съдържа в себе си водовъртежа на всички интереси, завладели юношеското ежедневие на Йейтс – драматургичните страсти в бъдещия  Abbey театър, националистичните вълнения в Ирландия, от които гледа да стои на дистанция и обзелата го ненавист към католицизма. И съвсем не на последно място, любовните му трепети към богатата 23-годишна наследничка Мод, която три пъти ще отхвърли предложението му за брак, преди да му разбие сърцето и да го хвърли в ужас и потрес, като се омъжи за майор МакБрайд, отявлен националист.

Мод не само избира друг. Тя избира всичко онова, което е чуждо на Йейтс като усещане, разбиране, философия. Неговата душа има нужда от романтика повече, отколкото от политически пристрастия, и Уилям Бътлър прави единственото, което може – създава словодумни вуду-персонажи на МакБрайд, които може да ненавижда с поетична унищожимост, но никога не насочва огорчението си към Мод заради направения от нея избор. Предстои му път до Нобеловата награда, по който ще се клатушка с прегърнатите междувременно индийски философии и езотеричен полъх от келтския фолклор. Ще създаде стихове, в които интимното и философското се борят като че ли за надмощие – онова, което не може да има, трябва да бъде прието единствено, като бъде разбрано в онтологичен контекст, осмислено и подредено.

Нищо, че У. Х. Одън ще се изкаже пренебрежително-насмешливо за лириката му с изказването, че приличала на „плачевен спектакъл на възрастен мъж, заел се да мънка за магии и глупости от Индия”.

На „Кръвта и луната”(С., 1990, НК., прев. Владимир Трендафилов) попаднах, докато преравях с жаден взор заглавията по рафтовете на библиотеката в музея на СГБ. Сборникът с избрани стихове, проза и есета беше чудесна възможност за задочно познанство с автор, от когото познавах само гръмкото име с режещо звучение.

Йейтс не е за бърза консумация. Комуникацията с него е точно като моментите, в които слушате в захлас бабините приказки за лека нощ. Докато се превърнете сами в петгодишни детища, очаровани от магийки и вълшебства. Или ако предпочитате, пред камина с  чаша ирландско, с лед или без.

В келтските сумраци на Йейтс има всякакви истории за намеса на безплътни същества в човешкото битие, които повече идват да подскажат, че самият живот е като градински ръкавици, които нахлузваш временно, само докато сътвориш прекрасни градини и отгледаш всичко красиво, което поискаш. Тук и сега. И винаги наблюдаван от някой червеноскос и луничав палавник, скрит зад мочурища, преобразен като нещо познато, от красиви като сън жени и също толкова ефимерни. При Йейтс Тяло и Дух са в същото противоречие и борба за надмощие, както интимното и философското. Бълбукащото червено на кръвта и студената красота на луната. И няма хепиенд. Има само възмездия, постигнати като логичен завършек на неправилно използвани градински ръкавици.

 Вместо послепис.

„Народното изкуство е кралицата на човешката творческа мисъл и тъй като отхвърля както всичко мимолетно и скучно, всичко плиткоумно и повърхностно красиво, така и всичко низко и неискрено, а съсредоточава  в себе си най-чистите и непреходни размисли на поколенията, именно то е почвата, от която черпи жизнени сокове голямото изкуство. Независимо от това дали се разказва край огнището, дали се пее край пътя, или се гравира върху камъка, това изкуство, оплодено и оразмерено от индивидуалните умове, налага своята власт, когато часът удари.

В едно общество, отхвърлило изначалното богатство на въображението, едва малцина – не повече от три-четири хиляди на милион, - ощастливени от качествата на собствената си натура и от случайното стечение на обстоятелствата, след много и много труд  съумяват да прозрат до дълбините на въображението, а все пак „въображението – това е самият човек”.

През средновековието църквата подчини всички изкуства на себе си, понеже хората разбираха, че обеднее ли въображението, доминиращият глас – някои биха казали единственият, - който ратува за повторното пробуждане на мъртвата надежда, на трайната вяра и на проникновеното страдание, е в състояние да говори само чрез многозначителността на думите, и то ако не иска съвсем да замлъкне. И затова винаги ми се е струвало, че ние, хората, които искаме да възкресим човешкото въображение, като вдъхваме нов живот на старите песни и легенди, никога не сме преставали да вземаме участие в Галилейската препирня. В нея участвуват и всички ирландци, стараещи се да наложат чуждите порядки – амбиция, която само у малцина не е признак за духовна нищета. Тяхното място е при онези, които, макар да били евреи, извикали: „Ако пуснеш тогова, не си кесарев приятел.” /У. Б. Йейтс. „Кръвта и луната”, с. 192/193/

Не звучи никак глупаво, нали?

Мистър Одън, в какво голямо заблуждение сте били! :)