Time to say goodbye

Лепкави кордели от въздух задръстват белодробните магистрали. Вдишвам лятото на порции, цикламените ми нокти изтръгват от бутоните пластмасов гъгнеж. Червените ремарки алергично пламват върху бялата кожа на файла, а изходът изобщо не е в лабиринтовите шарки на пердето, мисля си.  Горката тлъста муха. Изпитвам съчувствие към ефирността на крилата ú, които юли ще стопи в мига, в който се гмурне в него. Понякога капаните предпазват.

[Сенд. Нов документ. Почти е дванадесет.]

Вратата внезапно пропуска талазите на разлудуван въздух заедно с посетителя, объркал кабинета. И разголва раните по табелата, на която така и не свикнах да виждам името си. Окуцелите серифи на буквите му са гротескно оглозгани от хищните нокти на неизвестен посегател. Може би е добре, че ще остане неизвестен. За да си запазя наивната вяра, че се втурнах към работен пейзаж, който не е просто оцветена тухлена стена. Нищо, че вече отдавна не се страхувам за здравината на крилете си.

Само понякога се чувствам като Артур в онзи връхлетян от прозрение миг, че отговорът не е бил Ланселот, а Галахад. Терминал 1... вместо София. Или друг свят.

Is it time to say goodbye?

[Нов документ.]

Мухата все пак се гмурва в жарта на понеделника, рискувайки. А лепкавата кордела се разплита от въздишка. Ден е за сбогуване с отживели времето си неща. Или може би... за ново пребиваване в капаните от спомени, в които спи заключен раненият ми копнеж за обичане. Свикнах да седя на ръба на онзи баланс, отвъд който се простира прекрасната дъхоспираща гледка към Всичко Онова, Което Е. Там, където свършват всички пътища, и където има само простор за летене. И където мълчанията нямат вкус на недоизказаност.

Любовта все още е мой гост... а не мога да изгоня Тази, която омеси в Душата ми свещените хлябове на всичко добро, отключено чрез теб. Докато не пожелае да си тръгне...

.... It’s not time to say goodbye.