август 06, 2012

The Last romance

11



Виното има особен вкус. Сигурно защото не се консумира след сметанов крем с боровинки. Документите потрепват върху роклята ми, усмихвам се. Той ме гледа как чета, пръстите му шарят по стъпалата ми, а аз се чувствам като в адвокатски сериал. Провокира ме. Спорим. „Трябваше да завършиш юридическия, подмята. Страшен огън има в теб. Страхотна си, като се разпалиш”. Единственият ми аргумент е декоративна възглавница, която в следващите секунди вече лети към главата му. Изтупани и елегентни, седим на дивана сред пръснати листи и сякаш най-естественото нещо е краката ми да се намират на коленете му. И да си говорим за работа. За неговата, за моята. Иска мнение. Вмята шеги и ироничности, докато обсъждаме пледоарии и защити, Хабермас и Гор Видал. Никой от нас не знае, че след няколко дни ще прочетем за кончината на последния.

Вечерта прегръща сенките, по плазмата тичат някакви гепарди, умората чертае геометрии по лицата. Някак почти домашно е. Делово поглеждам часовника, полунощния час мига в зеленото сияние на телефона, а острите токчета на сандалите ми придремват в очакване да ги отведа далеч от паркета му.
Той не протестира. Не бърза за никъде.
Нощният въздух прегръща колата, светлините се гонят по прозорците. Часовникът му проблясва в полумрака на купето, климатикът боде с ледени въздишки раменете ми. Изглежда секси зад волана. Наближаваме моята кватира. Уличка, още една. София сънено протяга нощни сенки, колата спира. Миг преди да се озова в топлите прегръдки на вечерта, пръстите му спират устрема на моите към вратата. „Ще те взема утре за обяд. Лека нощ, опортюнистке сладка.” Усмихва се. Усмихвам се. Нямам с какво да го замеря. Трясъкът на вратата смущава улична котка. Той не бърза да потегли, иска да се увери, че съм заключила след себе си. Махвам му, преди порталът да го скрие от погледа ми.

Обядът приключва тридесет минути след дванайстия час. Умело избягвам въпроса му за ехографа. Смях, офисни клюки. И трамваен грохот. Усещане за винено лято. По Бредбъри. Улиците до съдебна палата пъстреят от човешки потоци, разлети в жегавия смог.
Пръстите му повдигат брадичката ми. Упорито отказвам да срещна лешниковата лава иззад стъклата на очилата му. Гледа ме сериозно и загрижено, дланите му са ужасно горещи, и внезапно гласът му срива упорството ми. Поглеждам го и в следващия миг около мен се разплита корделата от думи, чиято нежност се забива в Душата ми с лекотата на бръснарски ножчета. „Миличка, знам, че си свикнала да носиш сама собствените си товари. Но те са за споделяне, не да бъдеш Гюро Михайлов. Ти си един малък храбър воин, но защо не оставиш това на мен? Бих предпочел да си това, което си – жена. Спри да воюваш срещу мен и бъди жена. Прекрасната жена, която познавам.”
Храбрият воин пожела да избяга. Веднага. И сигурно го направи. Токчетата закънтяха по разбрицаните плочки на улицата, скъсяваха метрите до редакцията, още малко, още само две стъпала. Господи, и защо не усявам да видя къде стъпвам. Портиерът ми се усмихва, някак странно размазан. Как може юли толкова да е прогизнал от влага?
Огледалото в офиса ми подмята, че всъщност не е от жегата.
Зениците ми са прелели.

Платоничното ни познанство заплашва да се срути от устрема му да заеме по-голямо място в живота ми. Къде забутах онзи файл за Световната федерация? Трябва да напиша и два мейла на английски. Трябва... (да разтворя портите на контролираната си самота... и да го пусна).
Всичко е толкова филмово, толкова... такова, каквото трябва да е. 
Само дето в главната роля никога не е този, когото очакваш. Кастингът е свещена мисия.

А последните желания винаги ги изпълняват.


11 коментара:

أمل каза...

как може да си такава прекрасница :)

Меги каза...

Прекрасно е, Хриси! Като теб...

Христина Чопарова каза...

Много съм... такава (чух го наскоро).
Сигурно защото просто не мога да не обичам. :)
Винено и лятно да ви е, нежни блогърки! :)

Omnia каза...

Не знам дали просто така ми се струва, но пишеш по- добре отвсякога- думите като че следват своят собствен ромон и се получава един шедъовър, който увлича и накрая иска и още, и още....
Обичам да те чета!

Христина Чопарова каза...

Благодаря, Силве :)

satanas каза...

Любовта направо струи от теб, и в съчетание с безкрайно изящния стил на писане, се получава... не знам как да го кажа? Невероятно?
И да, за пореден път казвам, че ми омръзна да те хваля :)

Христина Чопарова каза...

:)))

morrt каза...

Сега минавам само да кажа, че ми е приятно, ама много приятно, след като го прочетох.
Утре, ако си спомням, ще се отбия за смислен коментар. Ако не, приеми този, като нашето(моето и на "Джак") извинение. :)
не мога сега да се сетя за емотиконката, която изобразяваше тракане с токове и отсечено кимване с брадичка. Сори. :)

Христина Чопарова каза...

Морти :)
Отбивайте се, ама не тракайте така силно с токове, кажи и на Джак. :)))

Lil каза...

Ти си влюбена в писането, а аз в четенето на твоите писаници♥
С токчета си най-секси да му се не диви :)

Христина Чопарова каза...

Лиленце :*
Е, нали ти е известна пословичната ми привързаност към такива кокилчета :)
Радвам се, че наминаваш!