Септември. Гората издишва
насъбрана топлина. Заразена е с есен.
Къпинови храсти бодат лепкавите
ми пръсти, лакомо домогващи се до изкусителните плодчета. Драскотини,
подпухнали следи от коприва и наситени слънчеви целувки по раменете. Лятото се
вкопчва с отчаяние в мен, докато бърникам из глоговите клони и смущавам покоя
на пеперудите.
Над Струма върбите оплакват
жълтолистните регати, докато пламтящите ни от диви пътеки стъпала нагазват в
плиткото. Мокрите крачоли са част от пакостите на циганското лято. И онези
ръбести камъчета по дъното. Всяко иска да бъде речен спомен от горския плен. Не
е достатъчно да изчезнат зад зениците на обектива няколко омагьосани кадъра.
Трябва да татуираш незаличимо толкова много неща. Като изровения от гуми и
дъждове път, по който прахта се вкопчва в колата; 662-годишният храм, надвесен
над изумрудените води на язовира. И лакомо погълнатите сандвичи в сянката на
грубата каменна зидария. Малка врата, малък олтар, малки догорели свещи.
Толкова близо до Бога. Сред
олисели скали, иззад които надничат отрязъци блестяща вода. И туфи прегоряла
трева – нескопосната прическа на внезапно събуден от сън. Над Пчелина се точи
индийска нишка на патешко ято. Долу, до наситено зеленото на брега, две шарени
точки потрепват в риболовен ритъм. А горе следобедния вятър се провира между
черните фрески на двата дървени кръста. Хоризонтът, нажежен до бяло, стопява
краищата на небесносиньото.
Усмивката ми става космическа, когато
изпод пръстите ми кремавата хартия постепенно открива кориците на „Чекмедже за
единични неща”. Още един закъснял подарък, още едно сбъднато желание.
Оранжевата фльонга пламти в унисон с трогателното чувство, което всеки момент
ще прелее от ръба на очите ми. Но преди това Никон-ът фокуснически ще кадрира
съхраненото щастие.
Близките до сърцето ти хора
винаги те отгатват.
Денят е напоен с мирис на сено,
билки и разтопена омара. В Земенския пролом дебне скрито лудото циганско лято,
опасно предизвикателно и изкушаващо.
Нямахме нищо против да станем
заложници на такъв домакин.
И топлите ни длани смело се гмурнаха
в зеленото.
3 коментара:
Сигурно не е идеално, но на мен ми хареса.
И си го нарисувала цветно :-)Това ти отива...
Честит празник!
@ Идеалът е субективно усещане за хармоничността на моментите, Иве :)
Благодаря, радвам се, че ти хареса и нещо различно от хапливите краски.
@ Траяна, благодаря ти - с малко закъснение, но приятноцветна командировка ме поотдалечи от нета :)
Публикуване на коментар