Да пътуваш с влак е някак романтично. Почти
колкото многосюжетен сценарий с непредвидим развой. Нещо като самия живот - разнопосочно
пътуване, едно наглед обикновено придвижване, рамкирано от коловозите на „нещата, които трябва да се правят”.
Отвъд тях се простират примамливите полянки на всичко онова извън релсите,
където се пътува без вагони и багаж. Без удобни седалки и запазени места.
Като в „Обикновен живот” на Карел Чапек.
Пътуване в релсовото житие на покосен от инфаркт човечец, педантично пакетирано
за онзи неназован пътник, който по неволя ще се окаже задочен събеседник. Преминаваме
през малките гари на един обикновен живот в ретроспекция – уплашеното детство край
железопътни релси, неосъзнатите кариерни амбиции, непохватния флирт,
синекурната служба и почти скучния семеен живот, неогласен от детски смях.
На всяка от тези гари блуждаят
черно-белите силуети на житейските спътници. Ето я на първата гара разтревожената
майка, чиито ипохондрични изблици ще се оглеждат в емоционалното огледало на
порасналото дете. Там е и бащата-еталон, с първичната си грубост, достатъчно
силен да подчинява дървото, превръщайки го в мебели, но недостатъчно, за да
остане смирен пред вечно недоволната си съпруга.
Там са и работниците от
дърводелската работилница, и всички онези полуизтрити фигури, които в детските
очи са били достойни за подражание „големци”, катализатори на кариерни амбиции.
На следващата гара обикновеният живот е поел по други релси. Лавираме из
училищни съперничества, осъзната слабост и мазохистично зубрачество като форма
на отмъщение към физическото превъзходство. Силата на слабия, скрита в
презрението. С такъв багаж на перона седи младостта, готова да премине нататък,
позволявайки си ту да прескача отвъд обичайните релси, ту връщайки се в
контролираното разписание на живот „по правилата”.
Между гарите се промъква като застоял
въздух колебливото усещане за неудачност. Поглеждам към житиеписеца, който някак
си успява да го натика под килима на привидното доволство. Ежедневието му е едновременно
лишено от сътресения и вътрешно раздирано от противоречия. Има го и бунтовния
стремеж към онова бохемско безгрижие, което превръща живота в приятно, почти
безцелно пътуване. Но той е началник-гара. Големец. А в битието на един улегнал
мъж с удовлетворени кариерни амбиции няма място за поезия и палми, в които звънтят
кокосови тимпани. Затова поетичният романтизъм бива делово и безжалостно
погребан от самоналожен прагматизъм и праволинейност.
От гара на гара
житейските роли се сменят, за да остане накрая една самоличност, избрала
окончателно пътуване по релсите. Никакви
прибежки отвъд. Мравките вярват в заложената предопределеност, пъплейки
трудолюбиво по обичайните маршрути. Разбира се, никой не пречи на една мравка
да си мечтае, че е царица. Извънрелсовите маршрути обаче са безопасни само наум.
Преди последната гара Карел Чапек се опитва
да ме убеди, че това е било едно наистина приятно пътуване, защото неговият
обикновен човечец е изпълнил най-простата рецепта за щастие: правил е нещата в
живота си от любов към самите тях. Изживял е всички възможни роли, в които реално
се е оказвал, дори тези, родени от
богатото му въображение.
Бил е и наблюдател, и
участник във всичко случващо се между и извън железопътните релси, прорязали
наглед скучния му живот. Житието му се вие по тях с убедеността, че в
края на пътуването графикът ще е спазен, пътниците ще са доволни и това е
всичко, което е било нужно. Наистина ли?
Очевидно, да. Мравешкият романтизъм в
„Обикновен живот” не следва логиката на живеенето в някакъв бъдещ момент. Не
консервира или отглежда щастие за бъдеща консумация. Той е в мъдростта на
пълната капитулация пред Настоящето, което предлага възможности да се
възползваш от всички мигове, преди да са отлетели покрай прозорците. Може би
затова звучи толкова очарователно.
Прииска ми се да пътувам с влак. Покрай
гари с блестящи от чистота перони, с петунии по прозорците и ведри началници, които
благодушно и с достойнство да приветстват потракващите вагони. Утопично. И
безкрайно тъжно, че подобни картини са пожелателни, вместо възможна реалност.
Вероятно защото романтизмът днес
е твърде демодиран.
Като дерайлирал влак на БДЖ.
0 коментара:
Публикуване на коментар