:)

       Позабравила съм умиротворението на ранните сутрини. С лятносиньо небе и карамелени облаци. В изчервените прозорци дефилират човешки силуети и събудено слънце. Загребвам си от оловно-мъгливия въздух. С привкус на пушек е. Като онзи, който мама внасяше в топлата стая, скрил се в косите ù. Смеехме се, че прегръдките ù миришеха „на вънкашно”. :)

       Булевардите посрещат и изпращат бързащи ходила. В бреговете на овлажнелия ми взор се плиска някаква странна симпатия към фигурите, с които след миг ще се разминем. Притеснено момиче с накриво завързан шал нервно пуши и фиксира червеното око на светофара. Ето онази малко високомерна госпожа в лилаво елегантно палто, която без нужда си оправя ръкавиците. И леко плешивеещ господин, от чийто джоб наполовина стърчи безплатен вестник. Напомня ми за баща ми. Сигурно заради очилата. 

      Свързаността е прекрасно усещане. Мислено натиквам по джобовете им по една усмивка. Да си имат. Приисква ми се да сгъна тези емоции като хартиени късметчета за кафе и да ги пусна в кутия за ежедневни хубавини.

Когато спреш да виждаш тела, започваш да виждаш души.

Защото любовта е начин на живот.