Слънца за харизване

Напоявам се със слънце до прозореца, когато внезапно усещам как въздухът става труден за дишане. Такъв един... лепкав, настръхнал. Фиксирам две войнствени госпожи, накокошинени в палтата си, да се замерват с крясъци, надвиквайки се с автобусния двигател. Ай, че грозота! Скъсали са нервите на Целзий и отровна топлина пълзи по стъклата. Момент така... Напипвам с пръсти две слънчица. Винаги си нося. Облички такива, сладкобузести, останали от вчера. Малко са се повтвърдили, но тъкмо такива ми трябват. Мятам ги към зиналите уста на каращите се с отявления маниер на шампион по тенис, има за всяка. Усмихвам се при мисълта за ефекта, който не закъснява. Госпожите внезапно загубват желание да се фехтоват с крясъци и застиват с хищни пръсти върху чантите си, настръхнали във временно примирие. Ех, благословена тишина!

   

Резки спирачки, оранжевата гъсеница се сгърчва и спира. Пред шофьорската врата се трупат хора. Дългокосичко учениче се върти притеснено на седалката. Стиска сива раница и някакви едри банкноти. Почти чувам притеснения тропот на хаотичните ù мисли. Дали ще ù ги развалят за билетче? „Благодаря!”- грейва изумено срещу мен. С еееей такава усмивка. И внезапно осъзнавам, че подавам на хлапето собствения си билет. В следващия миг вече съм на светофара. Слънцето ми гъделичка лицето, закъснявам за работа, но ми се правят проклетийки.

Оглеждам се за мишени, ще ми се да прахосам днешните слънца.

Стълбите на метростанцията ме понасят нагоре. Посреща ме благия взор на синеока женица - такава една, дребничка, като въздушна. Не върви да я замерваш, даже и със слънца. Стиска някакви букетчета с пролетни цветя. Без кресливи подкани, без досадително натрапване. Пътем окачвам едно веселяшко и слънцуресто на плетената ù жилетка. С мислени пожелания да изкупят всичките ù букети до края на деня. И да не загубва тази сиьоизворна благост, с която ненатрапчиво изпраща подминаващите я. 

Проклетийките ме подбутват. 

Ето един там... изглежда като Йона, но в буре с всички тъги на света. Като тате понякога. Я да оправим тази работа! Момент така... да видим. Визуализираното слънце е готово след няколко секунди. Кръгличко такова, с шаващи лъчи. Напоени са с благост, усмивки и хармония. Прилича на малка жива медуза. Красота! Момент сега така... Флаааап! Готово! То си е цяла философия да мяташ слънца от такова разстояние.  Оуууупссс, как го халосах само! Ето на,  изтърва фаса си. Ще трябва да си пренастроя мерника, особено когато целта са джобовете, не главата му. (Я, я... това усмивка ли беше? И ме видя!) Глътвам моята и минавам край него с цялата невинност на извинителното „Не бях аз!”.

Да бе, повярва ми.

Следващият кандидат за слънце държи табела, от която мярвам половин думичка в черно - „...обода”. Протестиращ с уж гневен вид, ама повече прилича на жива скръб. Их, тази свобода... Като съвсем малки я притежават в изобилие. И нямат ниииито един страх. После им го носят баба Меца, Торбалан и чудовищата в гардероба. След тях идват друго време и други страхове – от височини и летене, от обвързване, от обичане... Милиоооони страхове. И цял живот после свобода бленуват. А просто са я забравили. Дали ще си я спомни, като го замеря сега с новичко слънце? Може би ще спре да я изисква от другите, защото си има. Момент така... ще му го пусна в джоба.

Някои слънца се потребяват внимателно и с мярка.

Колкото по-малко било нужно човеку, по-близо бил до боговете.

Ех, Сократе...

Рисунка: Здравко Денев