... в
края на август. Пътешествие в синьо и златно, след което се чувстваш като
препълнена кошница със съкровища. Бълбукащо вино от емоции и картини.
Ямбол. Зелените води на
къснолятната Тунджа, спяща под моста. И
срещи с цветни приятели, чиито лица дори и след година още са си същите. После
подрусващи пътища, доза изгорели газове и пасторалната идиличност на сгушеното
в прегръдките на обеда бабино селце. Тук лятото се отпива бавно, внимателно, на големи глътки. В седмия сутрешен час омарата в подножието на Калето е гъста
като захарен памук – мъглица от речни въздишки, която зноят ще погълне, лаком
за сладост.
Обедът се пълни с разпукани
аромати. На пъпеши, грамофончета и напечени каменни плочи. Вятърът спи под
сенките, несмущаван от обърканото жужене на пияните от гроздовия сок оси. Но
когато се събуди следобед, ще погали изгорелия гръб на земята и ще вдъхне
земния мирис от затоплените динени коремчета. Чаят ми изстива, превърнат в капан за
насекоми.
После следобедът се разпада на
светлосенки, докато небето добива разплискания цвят на розово мляко и мастило. Над позлатените листа нестройно птиче ято се сбогува със заспиващото
слънце. Топла и лепнеща, нощта скоро ще залее варосаните стени на къщите. Какво
ли сънуват нощем? В онези часове, когато дребни жабки изникват от нищото,
тръгнали на кръстоносен поход под святкащия взор на котешки очи. Мракът
е като музикална кутия с вечерни шумове,
които понякога си благодарен, че не можеш да чуеш. Всъщност, тишината е мощен
амулет срещу безсънни страхове.
Редуват се къси дни и дълги нощи.
Едри звезди. И нова цифра в календарната възраст, посрещната с тези, с които са
ти дали живот. После е време за други глътки, за още летни подправки към
натрупаните спомени.
Маршрутът криволичи на изток,
придърпван от морския прилив. Край стъклата прелитат прегорелите снаги на
рехави слънчогледи. След девет години стъпалата ми пак ще потънат в
гостоприемния пясъчен праг. Морето е
дом. А в мен вече се плиска бълбукащото
вълнение от толкова дълго отлаганото завръщане.
Гласът на шофьора тътне басово от час под
предупредителната табела да се сведат разговорите по мобилните до минимум -
маршрутката за Бургас не е телефонна кабина. Не е, разбира се. По-скоро е като пътуваща изповедалня, в която
тайните са за общо ползване. Скривам няколко усмивки зад глътка минерална вода.
Бургас. Посреща ме леко меланхоличната отнесеност на
брат ми; после и топлината, извираща от жизнерадостната и леко смутена къдрокоска,
с която от пет години задочно си обещаваме из блоговете да обикаляме молове с
песен на уста; тъмнината скрива морето от взора ми, сякаш не е готово да го
видя още. После, Бургас на разсъмване... кряскащи чайки и дълги дъбови сенки в
морската градина. И се изгубваме сред гигантски фигури от пясък.
Фестивалът крещи от цветове, пръснати между пясъчните величия. Фреш от портокал, кафе, фойерверки от морски аромати и две светещи
прекрасници, с които си говорехме за йога на плажа.
И... най-после заветната среща! Вълните
се изчервяваха с треперлив слънцеблясък, колебливо гъделичкаха босите ми
стъпала и по хавайски маниер увенчаваха глезените ми с гирлянди от водорасли.
Боже мой, как се прегръща море?
Несебър. С него се видяхме,
когато бях на 13. Семейна почивка, плюшен Алф насред руините в Стария град,
жълт пояс на червени калинки и... няколко черно-бели снимки. Разбира се, и
водната яма, която ме отказа от повторни опити за плуване. В синкавия полузалез сега дървените перки на
мелницата сякаш махаха за поздрав. Крайбрежна алея, лодки, танцуващи около фара
чайки и един гайдар, чиито чанове караха стъпките да спират. Щом лъчите на залязващото слънце близнаха
камъните край бялата му фигура, внезапно утихналият вятър се сепна и понесе
родопския химн нейде навътре по уличките на Стария град.
Бела съм, бела, юначе,
цела съм
света йогрела...
Варна. Срещата с нея бе обгърната
с мрак. Колата зави по моста, под който проблясваха разбудени води и се озова
под прожекторите на хиляди разноцветни светлини. После бе време за други незабравими срещи, за
морски вкусове, безкрайни разходки, нощи, в които стъпалата ми флиртуваха с
вълните, малки чудеса и разбира се, ангели. :)
Сега, след почти хиляда километра, отпивам от все още бълбукащите емоции и съзерцавам всичко нарисувано. Лято, море, звезди.
Вечност. У дома.
снимки: личен архив
0 коментара:
Публикуване на коментар