Чаша небе, моля!

      В ноемврийския здрач се събличат силуетите на звезди. И с всяка минута стават по-видими в призрачната си голота. С всяка секунда танцът им ги изтласква отвъд рамката на прозореца, докато изчезнат в невидимия декор на нощта. А само преди няколко часа небесното настроение примижваше в лятносиньо. Да ти се иска да скочиш нагоре с главата.

     Тънък каймак от облаци драпира чернотата. Заприличват на букви. Тропосано небе, като страница от онази малка книга, която четяхме заедно. С дози смях в прегъвката на ъглите, където търпеливо ме чакаше да стигна, за да отгърнеш нататък. Малките книги в големи пространства, в чиито ъгли сега не ме чака никой. И смехът ухае на минало. По ноемврийски. Пресягам се за Сароян. Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света. Най-точното определение за живот.

      Този луд, шарен, измъчен, възхитителен, влудяващ живот, който в безсънищните ми полунощия крещи и ме разтърсва, че нямам право да удължавам моментите си на слабост. Като онзи, в който пръстите ти опипом търсеха в тъмното издайническа влага в ъглите на очите ми. Безлунните нощи са най-уместното време за откровения. И за сбогуване с неща, които не са ми присъщи.
    Утре ще има слънце. По ноемврийски, като в онзи цветен калейдоскоп над ждрелото на Ерма. С лятносиньо небе. Под всички мостове текат реки, дори и под взривените. Прегръщам Сароян с благодарност, че така добре умее да долива в чашата ми точно толкова сантимент, колкото  ми е нужен, за да се изправя. 

       А утре ще си поискам още небе. 

       От същото, в което ми се иска да скоча нагоре с главата.