Извън архива на спомените

     /before 12 years ago.../

   Полирмоторът тихо бръмчи в ръката ми, гали облото тяло на пластмасовите корони и звукът му мъркащо пълзи по кожата ми. В лабораторията е тихо, усеща се само луминисцентното жужене на лампите и меката вибрация на полиращите машини. Колежките са в отпуск, само някъде в дъното плува мълчаливото присъствие на временна заместничка. Ухае на разтворители, препарат за под и отлитащия аромат на кафе. Няма какво толкова да се случи в късния следобед, натежал от монотонност и гипсова прах.

  Периферния ми взор улавя блеснала светлинка. Телефонът ми. Докато се пресягам, усмихвайки се, че все пак някой се е сетил да ме потърси, усетих раздиращия звук от скъсани метални нишки. Фината гривна на глезена ми се плъзна на линолеума и скръбно притихна. А ми беше любима. Диспелят на телефона нетърпеливо присветва в оранжево. СМС. И смразяващи думи, след които писъкът ми  взриви лабораторната тишина. Безумен крясък, побрал в себе си всички болки на света. Телефонът изтрака на пода. Думите на брат ми продължаваха да светят в оранжевия ореол: „...чакайте ме, идвам. Баба почина.” Светът се олюля и се сгромоляса, смален до метална брънка. Беззвучни гласове търсеха валериан. Някакъв шум. Суматоха. Никога тишината не е била по-оглушителна, отколкото в онзи миг, погълнал крясъка.

     Неверието винаги е спасителен пристан. Макар и нестабилен. Колата тихо пъпли по селския път, изминаван неизброимо много пъти за последните тридесет години. Милион и двадесет въпроса едновременно пърхат в главата ми като затворени прилепи. Крещят. Чувам ги, но нямам отговори. Не знам какво да им кажа. Очите ми не виждат как навън мракът прегръща бягащите дървета. Виждат безличната болнична стая, която мирише на край. И дребната фигурка, все още вкопчена в живота. Баба ми, която чака да приключа работа, за да разреша косите и с гребена. Баба ми, която тихо ми се извинява, че няма подарък за отминалия ми рожден ден. Баба ми, която ме научи на таблицата за умножение, пееше народни песни, докато ми показва бод „английски ластик” и ми се кара уж сериозно, че се разсейвам. И ме учеше, че в гозбите се слага по лъжица мерак, за да стават вкусни. Слагаше и от безмерната си обич, знам аз. Даже попрекаляваше с дозите. От което никой никога не успя да надмине нейното готвене. Баба ми, която плетеше миниатюрни пуловери и пантофи на куклите ми. Напуканите и ръце нощем не пропускаха да погалят косата ми, докато проверява в тъмното дали съм завита добре. Баба ми, която ми даде всички безценни подаръци на света.

Зениците ми преливат от часове.

      Пътят от входната врата до прага е най-дългият път. И е толкова тихо... Няма дори кучешки лай. Отсъствието е пълно с повече присъствие, отколкото мога да понеса. Тя и е там, и не е. В сенките на дантелените завеси, в тихото скърцане на балатума, в сивотата на угасналата жар. В уюта на подредените съдове, в шарките на всички бродерии, по които са будували пръстите и. Сякаш всеки момент ще влезе в стаята, понесла нещо, извинявайки се за несъществуващия хаос наоколо. И внезапно осъзнавам, че никога повече няма да влезе. Непоносимо болезнено усещане за липса, която избухва иззад завесата на стиснатите ми очи. Смъртта е агония за живите, защото запраща настоящето в скрина със спомени.

     Всекиму бе дала достатъчно от онова, което има у себе си, за намери предостатъчно място там, отляво. В деня на погребението дворът бе тесен да побере повече от двеста души. В късния август въздухът бе непоносим, прелял от цветни аромати. Десет дни по-късно ръцете ми треперят под шуртящата вода. Не ми стигат силите да извадя приборите от болничния и багаж. И апартаментът е толкова студен в това небесносиньо на стените, синьото на шалтето, в чийто край бе присядала, „за да не заема много място”. Все този опит за незабележимост. Да седи на ъгъла на масата. Да се храни семпло, за да има за другите. Нищо, че имаше достатъчно за още два квартала. Да не се натрапва. Да не пречи. Да не... Големите хора винаги смятат, че заемат малко място. Всъщност, мястото е недостатъчно да ги побере.

Тя, светлината, трудно се побира в малки светилници.

      Дълго време не събирах сили да извървя отново онзи път от входа до прага. Най-дългия път, по който стигаш до приемането. Единственият начин да победиш болката, е като се издигнеш над нея. Не в илюзорното спокойствие на неверието, а чрез крилете на приемането. Всичко е такова, каквото трябва да е. И всеки финал е именно избраният изначало. А ние живеем в отлагане – по-късно ще мисля за това, по-късно ще го направя, по-нататък ще видим. Винаги ще има утре. Но дали ще сме в него?

     Архангелова задушница, 2016. В уюта на рисувачница за малки и големи заданието бе да нарисуваме на белия лист семейството, което имаме. Нямах идея какво да рисувам. Под цветните моливи обаче скоро изплува една щастлива, самодостатъчна старица, леко прегърбена. Насред уюта на цветен килим тя седеше на ръба на стол, и разглеждаше дебел албум със снимки. Архивирани спомени. Над главата ú висеше неопределено в пространството стенен часовник с махало. В пространството на листа наоколо недоизказаното тънеше в бяло мълчание. Трябваше ми известно време, докато осъзная какво бях нарисувала. Кого.

     Всеки е жив толкова, колкото дълго остава извън архива на спомените.