Задъхан от тичане, крадливия вятър изпусна от прегръдките си
оронената пролет. Бяла нежност се разсипа снежно и от джобовете му. Бързаше да
премести сивите памукови облаци, преди да са завзели съвсем лятносиньото.
Закъсня. Асфалтът вдишва мокрото, удавило бели цветове. Дъждът изкусно тропоса
улиците и в малките кръпки на локвите небето огледа разплаканите си очи. Миг
след това в тях цопна и слънчевия му смях.
Където е тъгата, там е и радостта. А
след дъжд денят винаги ухае. На дъги и на чисто.
И на розоволунни чудеса.
0 коментара:
Публикуване на коментар