Лютичета и кукувиче грозде. И тишина, смущавана
единствено от пеперудени криле и ласките на вятъра. Тромави бръмбари придремват
в сенките, докато всякакви други жужащи търсят топлинката на слънчевите петна
по поляните. Реката лениво влачи зелените коси на папура и разресва отраженията
на брястовете край брега. Вълшебен аромат на цъфнали дървета тежи над горските
пътеки, а върховете на Калето си разказват сини приказки с облаците.
Затварям очи. И усещам как част от мен поема из мравешките лабиринти в едрите пукнатини на Гайа, докато свиква с мрака и мириса на нагрята пръст. Друга част от мен тръгва по грубата кора на дърветата, бълбука като живителен сок и се катери по зелените жилки на листата, нагоре, нагоре... Аз съм и пъплещата мравка, и устремената към слънцето трева, и пиещите светлина дървета, и трептящата мараня наоколо, прегърнала ласкаво следобеда. Аз съм навсякъде и никъде, и съм всичко и нищо едновременно. Разтварям се и се събирам отново, преситена от зелено, от сокове, от слънце и земя, от сенки и мрак, от живот. И от безвремие.
Отварям очи. Тишината все така е наситена с пеперудени крила. Вятърът гони из реката слънчеви зайчета, а уловените ги окачва по клоните. После хуква из полето, да свири по стеблата на овчарската торбичка. Докъдето ми стига погледът, всичко прелива от нюанси на зеленото. Реката още разказва приказки за избродени пътеки, овчарски стада и самодивски танци. Това, което го е имало преди, го има и сега. Само хората са други, и все пак едни и същи, инжектирани с минало. Отнякъде изплуват думите на Ремарк: „...всичко останало се мени, пулсира, и дошло отново, то вече не е същото”. И все пак, толкова неизменно същото е. Възкресено.
Времето е винаги сега, а Раят
– винаги тук. Но можеш да го видиш само когато станеш част от него. Или когато
направиш от себе си рай.
0 коментара:
Публикуване на коментар