Същата груба кора, в бръчките на която кротко спи
жълто-зелен мъх. И жадно устремени към синьото клони... неолистени още, но
разтворени да приютят целите небеса. Две ръце не ми достигат, за да прегърна
вековния му ствол. Моят стар приятел, чакащ птиците, изпратил хиляди листа и
пеещ с вятъра. Помни ръцете ми. И ми подарява нова мелодия, а тихи тамтами
отброяват ударите на старото му сърце. Слушам как зелената му кръв бълбука от
недрата на Гайа, а скърцащия му глас мило се радва на срещата ни. Разказа ми за
нощите над Тупанишкия рид, за тихите въздишки на урвите и смеещите се води на
Нишава. Сладкодумна вселена, пълна с приказки и сила, от която ми отсипва на
сбогуване.
Защото дърветата винаги помнят прегръдките.
0 коментара:
Публикуване на коментар