Очите или светът на красотата

Само Марко Семов умее да пише така. С всяка дума да ти вика сълзите. Да ти обръща душата с хастара навън. Да пише толкова дълбоко, човешки. С безпогрешно разпознаване и разнищване на канавата на онази народопсихология, в която прокъсаните нишки изпъкват по толкова фрапиращ начин. Брилянтна психология, от която те боли, и те е срам, и ти е тъжно, защото е до болка познатия образ на нещо, което си виждал толкова много пъти – жилаво и устойчиво, неизчезващо. Българско. С взор към небесата, стаили надеждата за отговори:

„Още като дете, полегнал привечер по гръб на селската мера, сложил ръце под главата си, гледаше небето, сипнало отгоре му знойни звезди, и се питаше: „Докъде стига този свят, докъде е все небе и все звезди?" И учителите, и книгите отговаряха едно и също: безкраен е светът. „Добре - казваше си той, - безкраен... Но след безкрая какво следва?" Отговаряха му: „Пак безкрай... " И колкото да насилваше детския си мозък, все не можеше да си представи как така са наредени един безкрай до друг, след него трети, четвърти - безкрай без краища...”

Един лекар на 25, който още не знае, че на 50 вече ще е върнал взора на хиляди хора, без да е сигурен дали ги пратил в по-добър и красив свят; една майка, която живее с болката от различността на детето си и с вечната надежда да го види зрящо като другите;  един баща, който намира тежка работа за ръцете си, за да избяга от тежестта в душата си; едно дете, което си рисува света чрез допира на ръцете си до него; една сестра, отдадена дотолкова, че скътва любовта си в грижите за другите; едно момиче, пораснало твърде бързо, за да бъде очите на своя приятел. И дребни статисти сред всичко това – чиновници, бюрократи, малки хора, сервилно свити в сянката на големите; комплексирана тщеславност, добила самочувствие от отриването и близостта до силните на деня; и незначителни хора, които иначе никой не забелязва – хората от малките села, чиято болка е голяма колкото милиони вселени, скрита в пазвите, в неизказаното, в стиснатите устни.

Един свят от всякакви хора, чиито съдби се срещат и се разминават, а Семов е там, за да ги покаже такива, каквито са, без да ги осъжда. Той само констатира, с доза тъга, но и с мъдрото прозрение, че всичко е такова, каквото е:

„Малките хора се кланят винаги и повече, отколкото трябва, на победителя. И винаги унижават победения повече, отколкото е заслужил. По това се различават не само малките хора, но и малките народи в сравнение с големите.”

Семов чете Душите така, както други четат вестници. И задава въпроси, които бодат. Какво е красота, и може ли да е еднаква за всички? Особено през човешките очи, които са толкова много, и все пак гледат толкова различно на онова, което виждат. „Очите” преследва една мечта – мечтата на тези, които имат зрение, да върнат зрението на родено със слепота момче. Да му подарят техния свят, за да се случи близостта помежду им, защото не могат да стигнат до неговия. И когато накрая мечтата се сбъдва, всъщност близостта се превръща в пропаст. Момчето, което в света на тъмнината ходи като зрящо, „вижда” красотата чрез допира до нея и си изгражда света такъв, какъвто му пасва, в света на светлината не може да направи и две крачки. Околния свят напира да се вмести и да остане във взора му, да взриви тишината и спокойствието му. И е грозен. Красотата, с която някак са свикнали близките му, за него е грозота – и бедността на селската им къща, и начинът, по който изглеждат, и грубостта на света, с неговите каруцарски изрази, нетактичност, митинги, липса на култура, стадни инстинкти. Затвори ли очи, е друго. Светът е мек, объл, уютен.

- А ти виждал ли си великан, като толкова си ходил по света? - неочаквано продължи Хари.

- Абе то и аз не съм, ама тъй е думата - стъписа се Петър... — Великанът да е, кажи-речи, десет пъти по-голям от човека.

- Значи — след дълга пауза продължи Хари - излиза, че всички говорят за великаните, а никой не ги е виждал!

- Май тъй излиза - сконфузен от неочаквания ход на разговора отвърна морякът.

- Тогава - като на себе си рече Хари, — щом никой не знае какво точно е великанът, то всеки си има свой великан...”

Два свята, и излишни няма.

Това не е книга, която четеш просто така.

Това е книга за онова, от което са направени хората. Толкова много образи, в които можеш огледално да припознаеш себе си, другите, реалността. Една много човешка книга, открехнала взор към  хора, запазили човечността си, защото са останали в нея благодарение на страданието. Хора, в чийто прост живот и прости радости надеждата никога не си тръгва, дори когато няколко пъти умира. Хора, чийто дух ще търпи предизвикателства, докато опознават световете си и вървят по пътя към проглеждането, любовта, малките и големи удари. Те всички са българи, и всеки от тях е брънка в цветната канава, в която народност и държавност са детайли с различно звучение, както е било открай време. Една приказка за човечност и бездушност, за надежда и отчаяние, за страх и любов, за достойнство и морал, времена и нрави.

„Очите” на Марко Семов е поглед навътре, навън, навсякъде. С думи, които прогарят дупки във всяка емоционална стабилност и в същото време ви показват колко малко е познато онова, което си мислите, че познавате.
Един роман за уважението към света на другите, за границите на намеса и личния избор къде да пребиваваш. История за сетива, които са мост между световете.
Разтърсваща книга, след която молитвено поисках този свят всеки ден да се ражда с мисъл за чудо, за обич, за свързаност...

Препоръчвам я на всеки, който има смелостта да вижда, когато гледа.

Може да се чете и онлайн, като си изберете предпочитания формат ТУК.