За ножовете и кръвта от къртици

Още отеква ехото от звучния шамар, отеква със силата на гонг. Шамарът ли? Един разказ, за който в момента всички говорят. „Кръв от къртица” от Здравка Евтимова.

Не разказ, а шамар. Към парадокса на времето – вярата в суеверието. Шамар към онези, които са препълнени с мъка и са въоръжени с ножове - готови да я изтръгват с цената на жертвоприношение, защото вярват, че спасението е всякога извън тях. Шамар към онази неясна, безлична и озверяла тълпа, която се умножава поради силата на вярата, че има нещо, което решава всички проблеми. Без нужда да се поема лична отговорност.

Шамар към онези, които вярват, че болестта се взема ей така, някъде от нищото или неясно откъде, че тя е зъл демон, срещу който се излиза на нож. Шамар към тези, които не са осъзнали великата максима, че най-висока е цената на единствения грях: нелюбов. Най-счупено е, което е докоснато от мисли, дела и думи, опразнени от любов. Да осъзнаеш какво си причинил с тях, е тежко за носене. По-лесно е да се вярва, че отговорността е на друг/о.

Къртицата е подземен слепец. Живее в мрака и се ориентира благодарение на обострено обоняние и слух. Слепотата, която следва мириса на кръв, тича след спасението някъде навън, по безкрайните тунели. Търси го навсякъде - освен в себе си, но и няма как да го види вътре, защото и там е пълно с мрак. Плашеща е вярата, че един мрак се гони само с кръв от друг мрак. А това е парадоксалното верую на всеки, въоръжен с нож. Той не допуска светлината нито в себе си, нито се интересува дали ще нарани някого – важното е да получи заветния друг мрак, за да живее.

Шамар, наситен с велико състрадание. Заради „благородната” лъжа на жената, която продава живот(ни), без да се интересува какво правят с тях, надявайки се все пак да не е най-мрачното. В тъмното помещение с дъх на формалин всъщност Мракът е господар, а невинните души са негови слуги. Там, в тясното магазинче, сред препарирани бивши животи, продавачката е жива къртица. Но не достатъчно сляпа за човешката болка, която не е в състояние да изтрие. Дори с цената на лъжа. Никоя безнадеждност не се лекува с надежда, родена от лъжи. И няма благородство в помощта, сътворената от безпомощност.

Шамарът е и за тези, които вярват, че спасението не може да има просто, обикновено лице. Че простотата не е равнозначна на гениалност, че лековито е само онова, което е обвито в сложност, в мистика, в загадъчност. В нечия кръв, в само капка от нея – като еликсир от древен ритуал, напоен с магичните изпарения на свръхестественото.

Кръвта спасява животи – но може и да ги преобърне. Кръводаряването е издигнато в култ, но никой не знае колко чиста е кръвта, събрана от непознати. Това не е просто течност, която изравнява нивата на нечия друга, за да остане жив. Това е поток от вещества, толкова живи, колкото енергиите, с които са напоени. Живот ли се влива, или отрова? Кой знае – сякаш е важно само, че количеството спасява, че кръвта е храна и двигател, за да работи всичко както трябва. Наистина ли? Потресен наивитет. Но той притежава мощ заради това, че е обилно напоен с вяра в положителния изход.

Всяка кола върви с гориво – няма значение колко е качествено горивото, важно е да върви. А колко още и колко нови проблеми ще отвори налятото, за това няма да мислим сега – важното е още една отсрочка, още един шанс. Шанс за какво?

Кръвта от къртица не е това, което изцерява. Изцерява вярата, че нещо работи. Вярата в каквото и да е... Мисълта е мощ, а въоръжена с вяра, върши немислимото. Защо тогава се насочва все в погрешните тунели? Сигурно защото е сляпа. По къртичи. Осъдена вечно да търси и вечно да се лута, а когато се озове на светло, да побърза да потърси отново сигурността на мрака, защото светлината е тъй непоносима! И дали ако къртицата би могла да пусне в себе си светлината, да прогледне, да остане зряща, дали ще бъде вече къртица? Или някакво друго животно? Трансформациите отвътре не са задължително трансформации и отвън, но светлината всякога си намира пролуките - и за влезе, и за да излезе.

Здравка Евтимова вече е в западните учебници. Тук ахкат от успеха, че български писател е в американски училища. А дали разбраха, че разказът ú е звучен шамар, нанесен със състрадание – заради природата на всички къртици, заради неуморното търсене, макар и в грешните посоки; заради напомнянето, че един не може да служи за изкупление на всички. Че всеки е къртица, която се нуждае от светлина и посока. Че спасението трябва да дойде отвътре, не от другаде. Че мъката не се лекува с ножове. Че ножове могат да са мисълта, думите, делата. Че единствено Любовта ги превръща в светлинен меч, който затваря рани, а не образува нови.

Всяка нелюбов е къртича кръв.

Дори да изглежда като спасение.