В сърцето на Времето

От целувката на Съня клепачите натежаха. Не беше сън, не беше... Щом затворих очи, през мен протече цялото Време, всичките му посоки, хукнали навсякъде. Усещах как тече през мен, като в забързан таймлапс. Появиха се отдавна забравени аромати и онзи мирис на детство, на минало, несравним с нищо друго. Усетих мекото присъствие на настоящето, за миг увиснах в Някога, където нямаше нищо, защото още не беше сътворено. Видях хора отпреди и сега, познати и непознати, младото лице на баба ми. Усещах неимоверната сила на отминаването, което носеше едновременно болящост и покой.

Има само Време и никакви следи върху него... но толкова много следи от него в нас.
И беше едновременно Лято и Есен, Пролет и Зима, Тук и Сега. Толкова помитащо оставане и толкова оставащо отминало.

Няма никакво значение кой или какво си, има само един Пулс, който диша, и ти дишаш с него... и разбираш, че това е самото Време, отвъд календара, отвъд всичко, вечно, неумолимо.
Бе красиво и страшно да гледам към Началото и Края, и те всъщност бяха едно и също, различни бяха само тези, които се срещаха в пределите им. И остана едно усещане за неизбежност, в която си навсякъде и никъде. И единственото, което те спасява в това, е само Слънцето, което образуваш отляво. В сърцето на Времето има значение само друго сърце, за да пулсират заедно. 

Ре-Дом. 💗

 Photo by: Courtesy of Elena Shumilova