Думи през тишината

По пътя за София автобусът спря за обичайната неколкоминутна почивка и кафе пауза. Хората започнаха да се насочват към тоалетните. Аз вървя бавно, виждам че подът е мокър, със скорошни следи от парцал. В някакъв момент периферното ми зрение улавя чистачката, която нещо крещи зад колоната, смътно усещайки, че аз съм обектът. Завивам и виждам причината - точно пред тоалетните, в малък коридор, обичайната за България гледка на разкъртени плочки, зейнала дупка, оставена кой знае откога в ремонт, а около нея жълти табели с предупредителен надпис. Колоната хора стигна дотам, заобиколи внимателно, тъй като все пак бе възможно да се преминава. 
Чистачката дотичва почти на бегом, френетично започва да се кара, обръщайки се към мен. Нали ми била викала. „Не чувам”, казвам само, и леко повдигам рамене. „Аааа, не чувате, ооокей!” и размаха палец. Въобще не ми повярва. Започна да мърмори нещо, засуети се около жълтите ограничителни табели и не спираше да се вайка и да се обяснява. Сякаш искаше с тези истерични движения да затвори дупката, за която се чувстваше длъжна да се оневини. Не че някой би я обвинил.

Не ѝ отговорих нищо. Можех спокойно да я попитам дали ѝ олекна, като се изкрещя. И дали смята, че нямаме очи да видим препятствието и рефлекси да се предпазим. Нищо такова не направих. Усмихнах се и мислено ѝ пратих спокойствие. Толкова.

Думите бяха излишни, защото, макар и успокоителни, щяха да бъдат за нея огледало колко зле се държи тя. Не от това има нужда човек, да бъде упрекван за състоянието си и засрамван поради него. В моменти като този най-доброто решение е да останеш спокоен и да не приемаш нищо лично. И ако може, да подариш спокойствие по друг начин, без снизходителност. 
В тишина думите по-лесно достигат там, където са пратени.