А земята е просто друго небе

Беше Май. И може би неделя. Или всички недели на света, събрани в един-единствен ден от слънце и зелено, от топъл вятър и мравчи следи, от ухание на пръст и усещането, че си навсякъде.
Чувствах топлината, която пълзеше из косата ми и се разливаше по лицето – дланите на слънцето, които пляскаха през пръсти ветреца, посегнал да измъква кичурчета и да си играе с краищата на ризата ми. Същото гальовно Слънце, което правеше шеговити опити да се промъкне под клепачите ми, гъделичкаше миглите и спретваше забавен театър от сенчести петънца. Принадлежахме си в този ден, както във всеки друг, но точно днес имаше нещо различно, нещо изключително важно. Откровение, в което потъвах.

Светът пееше в зелено и тишината бе наситена с толкова много мелодии, че изгубих представа за времето. Безтегловност, в която чуваш как текат соковете под земята, как тревата расте. Пръстите ми напипват грубата плът на Земята, следите от пукнатини, жадни за влага, всяка песъчинка и бучици пръст, по която сизифовски се катерят мравки. Внезапно пръстите ми стават пръст, плътта на Земята вече е моята, мека и позната. 

Вятърът припява тихо заедно с тревите, увлича във валс пухкави глухарчета, плъзва се елегантно по абсента на поляните, причесва клони и храсти, и сякаш не е вятърът, а са моите ръце, които прегръщат, повдигат, изправят, разливат и просто обичат. Под мен се люлеят разграфени полета, квадрати земя в кафяво и зелено, толкова зелено...
После внезапно зазвънява ситната мелодия от жужене, лекия пукот на разтварящи се крилца, някаква калинка пълзи по сгъвката на крачола ми, кандилка се, всеки миг ще полети към тъмнозеленото на неузрялата пшеница. 

Полето шуми, откъм притихналата гора долита приглушен звук от птичи крила, нещо като крясък, нещо като смях... А реката лениво влачи водите си – студени, бистри и пълни с остри мидени черупки. Усещам речния дъх, който въздиша между напечените камъни, служещи за брод. Гората ме вика нататък, кани ме да се изгубя нарочно в прохладния сумрак на причудливите ѝ дървета, цъфтящи възвишения и обещания за безвремие. 

Отнякъде се разнася познат, топъл глас, който ми пее някаква народна песен, после мило ме хока да си изям и другата филия, а накрая тихо ме благославя, преди да се изгуби някъде нагоре. Глас, който зная къде отива и му пращам цялата си обич, за да носи песента и да му е светло по пътя. Минало и настояще се смесват в един майски следобед и се превръщат в чудна пинакотека, която пази най-свидните картини. По тях няма петна от тъга, нито тъмни мазки - те просто са холограма на време, което не отминава.

Едно любимо лице се мярва в мислите ми. Повиках го по име и пред мен се появиха очите му, в които исках да прелея всичкото зелено. Гледаха в моите като в екран, на който се прожектираше Живота. 

 

Внезапно усетих как ставам невидима, бавно изчезвах в прозрачния въздух, преситен от мелодиите на Май, и бях едновременно и трева, и мравка, и пръст, и слънце, и лазур. Всичко мое бе навсякъде и никъде, тук и сега. Божествено усещане да си Свят и да си в света, разтворен до ефир. Всъщност, дори не бях помръднала от топлите обятия на тревата, откъдето има чудесна гледка към небето. Същото това небе, откъдето виждах себе си долу - смешно човече с разперени ръце, прегърнали целия свят за един миг, дълъг колкото вечност. Нирвана.

В забравен смс по-късно ме чакаше усмивка... и иконка със зелено листенце. 

 

А земята е просто друго небе.