По следите на Сеслав

Докъдето стига погледът, се възвисяват величествените борове по върховете на Стара планина, наричана по старославянскому Веригава. Там, където се докосва до Софийско поле, се издигат скромните къщи на тихо селце. С име, което навява спомени за стари времена, подвизи и битки — Сеславци. Църквицата му се белее отдалеч, а изкачиш ли се над нея, взорът полита долу към ниското, към сгушената в топлината на късния следобед София и стърчащите комини на Кремиковци. Внезапно след завоя се показва и манастирът, чиято зидария напомня старовремски затвор.

Наречен „Св. Николай Мирликийски Чудотворец”, той стои като страж на възвишението с широка поляна, в края на която се издига стръмния насип на отдавна изоставена уранова мина. Част от пръстена манастири, наречен Софийска (Мала) Света гора, манастирът още носи белезите на духовност, кипяла по времето на Второто българско царство. Понесени от тътена на идещата буря, мислите политат назад, много назад, към монасите, наведени над свещи, за да опазват книжнината и да изографисват светци и мъченици. Вътре, в студения сумрак на Сеславския манастир, са притихнали живописните творения на зограф Пимен Софийски, търпели османски посегателства и съвременни вандалски набези…

Два пъти възстановяван, претърпял турски нашествия, времена на следосвобожденски подем и на упадък след Втората световна война, построения от болярина Сеслав манастир днес пази легендите за минало, в което още звучи конски тропот и звън на стрели. Над високия насип на някогашната уранова мина се рее сокол и сякаш развява невидим свитък, от който се излива легендата за Сеслав.

В смутните средновековни времена из земите български се скитали варварски племена — печенеги, узи, алани, кумани… Всякакви жадни за битки и алчни за съкровища наемници с различна народност и език, за които господството на Византия предоставяла шанс за грабене, плячкосване и набези, та българското население търпяло двоен гнет. Някой трябвало да промени това. Легендата разказва, че този някой бил смел момък — образован, отлично говорещ гръцки език и също толкова майсторски владеещ меча. Наричали го Бранислав, син на Драгшан.

На крехките 22 години той събрал разнородна дружина от 22-ма предани нему мъже и ги повел на поход, за да отмъщава на ромейските големци и заради баща си. Византийците го мразели, но и питаели към него уважение заради находчивостта, бързината на ударите му, умението да побеждава с малко, но опитни бойци. Хитрите му планове да се дегизира му създали ореола на дързък отмъстител, който брани поробените и обезправени българи. И се разнесла из цял Цариград мълвата за Сеслав, чието име значело „слава на вси славяни”, а освободените го обезсмъртили и в народна песен. 

Тънък психолог, той всякога успявал да предвиди ромейските реакции и да предприеме пълководчески находчиви тактики, обезпечаващи успеха на набезите му. Откъдето минавал, след себе си оставял градежи вместо разруха, надежди вместо тегоби. Няколко селца, средища на неговите действия, днес носят името му — едно в Разград и едно в Кубрат. След стълкновението с Алексей Комнин, Сеслав се оттеглил с жена си и четирите деца в крепост в полите на Веригава, днешното Сеславци.

Манастирската обител, израз на Сеславовата обич към книжнината и духовната култура, днес е недействаща и запустяла. Но летописите за тоя, що носел сребърен орел на гърдите си, си заслужават. Дъхоспиращата красота на Стара планина и близостта на върховете Готен и Мургаш, приказните гледки към София, отстояща само на 30 минути път, все още привличат туристи и ентусиасти. По следите на Сеслав българска история наистина оживява… 

 

 Снимки: личен архив /2016/