Зимното слънце меко свети сред съблечени клони, гъделичка с лъчи
стъклата, пуска слънчеви зайчета по покривите на колите. Образува ми
усмивки по никое време. Така се поставят чертички върху минусите на
студа! Гледам как от чашата ми с кафе се издига ароматна пàра - прилича
на озарена мисъл, чийто ефирен полет ме изкушава да хукна след нея. Да
разбера къде отива, в какво се превръща. Всъщност я оставям да си отлети
и просто ѝ се наслаждавам – кълбенце аромат, способно да превръща
зимата в лято. Това е то да се усещаш в щастие – нищо да не искаш, на
всичко да се радваш. И си мисля колко е прав Уилям Блейк, че ако вратите
на възприятието бъдат почистени, всяко нещо ще изглежда на човека
такова, каквото е – безкрайно.
Като Любовта 🌞
Снимка: с любезното съдействие на Кирил Стоянов
0 коментара:
Публикуване на коментар