Думите – ничии, нечии, насъщни

 

Красиво стихотворение, получено в електронната ми поща, поясняваше, че е написано от руския поет Александър Сергеевич Пушкин по време на карантината от холера в Болдино през 1827 г. От руските думички, разбираеми и без превод, струи наистина много оптимизъм и топлота, така нужни да повдигат духа човешки и да са светлинката в мигове на мрак и обезверение. Стихотворението предизвика у мен желание да разбера заглавието му и търсенето ме отведе до множество изразени съмнения за авторството на Пушкин.

Позвольте, жители страны,
В часы душевного смятенья, 
Поздравить вас из заточенья
С Великим праздником весны
 
Все утрясется, все пройдет,
Уйдут печали и тревоги. 
Вновь  станут гладкими дороги
И и сад, как прежде зацветет.
 
На помощь разум призовем
И в дни тяжелых испытаний
Сметем болезнь мы силой знаний
Одной семьей переживем
 
Мы станем чище и мудрее
Не сдавшись мраку и испугу.
Воспрянем духом и друг другу
Мы станем ближе и добрее
 
И пусть за праздничным столом
Мы вновь порадуемся жизни.
Пусть в этот день пошлет Всевышний
Кусочек счастья в каждый дом. 

Руски журналист дори е провел разследване, което е установило, че Александър Сергеевич няма как да е писал красивите иначе стихове  „Позвольте, жители страны”, тъй като е бил в Болдино през 1830 г., т.е., много по-късно от предполагаемата дата на написването им. Още по-сериозно търсене показало, авторът им е съвременник, а стиховете са писани по повод настоящата карантина и са споделени на страницата му във Фейсбук, но незнайно защо са били приписани на Пушкин.

Не е изолирано явление днес стихове, сентенции и мисли на древни философи да се цитират с друго авторство или да се приписват на съвременни звезди. Така например думи, изречени от Сенека, Сократ или друг древен мислител се оказват дълбокомъдро изречени я от Антъни Хопкинс, я от Ал Пачино или от Джулия Робъртс. Попадала съм дори на реплика от филма „Анна и кралят” (1999, реж. Анди Тенант), приписана като цитат на българския актьор Иван Иванов ("Лавина", "Всичко е любов"). 

Предполагам, че това се прави с цел да се акцентира върху смисъла на самите думи, като им се придаде повече тежест чрез приписването им на по-популярен автор. Така и новопрозиведеният автор блести с повече мъдрост, и думите остават като истинен постулат. В случая с Пушкин отново е била търсена тежест за думите, но този път с цел текстовете на съвременни графомани да получат читаемост и популярност, като им се припише мистичност в контекста на неоткрито досега творчество на гениален класик.

Факт е обаче, че колкото по-малко се чете и знае, по-трудно е да се улови подмяната. Ролан Барт подписа смъртта на автора, а Дамян Дамянов бе казал, че веднъж написани,  стиховете му вече не принадлежат на него, а на всички четящи. Въпросът е за какво използват думите четящите. Едни ще са благодарни за възможността да си вземат от тях онова,  което засища душата им. Други ще се украсят с тях, без от това да увеличават нито красотата, нито ума си.

Четящият човек е красив, категоричен бе Георги Господинов. Но четящият човек свети единствено от истината в думите, затворени между корици. Ничии, нечии, насъщни – думите са храна за душата, защото словото е начинът за общуване на духа чрез материята. Ако би могло да се общува без думи, нямаше да има поезия.