Прииска ми се да погаля косицата на детето София, докато се смеех с глас на спомените ѝ с баба и гардеробната мъдрост. Разпознавах се в наивността и чистата ѝ Душа, която има само един щит срещу всички кривини на света – да си остава дете. Да се доверява, каквото и да се случи. Доверие. До-вяра-е.
После жената София премина като пролетен полъх, в зелена рокля и куфар с мечти, за да се озове в Сицилия сред лозя, вино и бездетна двойка. С договор за Живот, в който има толкова много за даване, че след него се питаш остава ли ѝ нещо. Една жена-дете, която постоянно търси нещо изгубено, може би копнежът по свързаност.
Страница след страница сменяха минало и настояще, дете и жена преминаваха в калейдоскопа на времето, криеха се в мокри стаи, за да си заговорничат с невидими приятели, говореха на италиански и английски в стари замъци, утихваха в компанията на готвачката Олимпия. Дори името ѝ бе гаранция за ненадминато майсторство, за което няма да стигнат всичките звезди на Мишлен. Излязла сякаш от филм за робинята Изаура, сърдечната и пищна готвачка бе антипод на „социалистическата” баба, която вечно крие някаква неизказана тъга зад стиснатите си устни. Нищо, че може да прескача огради и има мустаци. Черно и бяло, сенки и слънце, топлина и студ.
Улових се, че чета книгата на светлината на нощната лампа, а когато след последната страница ангелският данък беше платен, часовникът на телефона мигаше някъде около три след полунощ.
Летища, кръстопътища и един извечен копнеж по нова надежда, макар да си изпратил и последната. Мисля си, че хората са като парченца от скъсана рокля. Разнокалибрени парцалчета, пръснати навсякъде по света. Изначално снежнобели, те вече са с толкова много цветове, че се чудиш дали е възможно да станат отново каквито са били. Дали съществува толкова магически препарат, способен не само да възвръща цвят, но и да оглажда гънки, да зашива скъсано, да подлепва разнищени краища. И уж толкова различни, пък от една и съща рокля. Може би всяко е тук, за да намери онова вълшебство, което ще го превърне в ангелски пух, за да полети нагоре и да украси отново роклята. Дотогава ще се премерват, търсейки в какво и къде си пасват – по кръпките, по шарките, по вечност. И по топлина.
Смигвам на авторката. Тя, топлината, е винаги отляво, достатъчна за всички. Като че ли не достига за нас, но пък е онзи ангелски данък, който остава в другия, когато стоим достатъчно дълго до него, за да попие. Какво значение имат процентите?
С благодарност на Ирен Леви за уюта между страниците.
---
Изображние: личен архив (2021)
0 коментара:
Публикуване на коментар