Отрова

 

Едно гробище. Една среща. Много спомени.

В сив и дъждовен ден мъж и жена се озовават в преддверието на гробищен парк. Всеки е там, воден от личната си загуба и болка. Те са бивши съпрузи, загубили детето си, после изгубили себе си поотделно и накрая изгубили се взаимно. Десет години след трагедия, в която умира единствения им малък син, те се срещат заради потенциално преместване на гробовете заради токсини в почвата.

 

Времето не е повлияло на интензитета на чувствата им – те още са живи, парещи. Той е продължил някак, тя – не. Кратката им, неловка в началото среща изважда на повърхността цялото насъбрано негодувание, разочарование, самота и стаени чувства на скръб, зависимости, вина. Но също и спомени за щастливи моменти – една закъсняла реминисценция, в която и емоционалната отрова да се оттече, за да настъпи така нужния вътрешен мир. Или поне посока към надежда и покой.

 

Филмът е със съвсем камерен състав – само двама актьори, които водят чувствителен, накъсан от паузи диалог. Перфектната игра на Тим Рот (Лукас) и Трин Дирхолм (Едит) няма да остави никого равнодушен. Те са средностатистическо семейство, което няма силите и спойката да остане заедно след загубата на сина им, която всеки от двойката преживява по свой начин.

 

Майката Едит е съсипана от скръб жена, която и след 10 години е все така бясна на всичко – на случилото се, на тръгналия си съпруг, на себе си, че не е способна да продължи и да намери покой, завиждаща на всички щастливи хора. Зависима от приспивателни, с неподдържана коса и фигура, с торбички под очите, тя сякаш се носи из живота на автопилот. Появата на бившия ѝ съпруг отприщва наслоен с години гняв. Макар да вижда, че и той страда, че изглежда смален и изгубен, да го обвинява сякаш е по-голямо от нея, защото се нуждае да канализира към някакъв източник емоционалната си отрова, с която не може да се справи.

 

Бащата е смачкан, пречупен и в същото време някак омиротворен, способен да понесе цялата вербална токсичност, която се изсипва върху него, както и да говори за чувствата си. Всяка бръчка по лицето му, мълчанието, семплите реплики, откъснали се сякаш против волята му, загатват за силната му душевна буря, която е оконтролирал. Той е намерил сили да продължи, дори се е оженил отново. Очаква дете, пише книга. Макар да осъзнава, че всичко това, разкривано щадящо и на порции, е шок за бившата му жена, той се опитва да ѝ обясни терапевтичната му сила, за да се съхрани и да „сложи чертата“ на всичко онова, което го дърпа надолу, защото е било повече, отколкото е способен да понесе.

 

Диалозите на двамата са ту спокойни, ту ескалират – като накъсана кардиограма. И имат действително терапевтично действие, тъй като освобождават дълго потискани, пагубни емоции. Разговорите и разходката им са начин да се чуят и разберат взаимно, за да могат да продължат по пътя, избран от всеки от тях, умиротворени и помирени.

 

Токсичността отвън импонира на тази отвътре, а дъждът, който се лее над гробището в най-драматичните моменти, е онази пречистваща рамка, необходима за изкуплението.

 

Прекрасно заснет, филмът „Отрова“ (Poison, 2024) е дебютния пълнометражен проект на актрисата Дезире Носбуш, базиран на едноименната пиеса на Лот Викеманс, един от най-известните съвременни холандски драматурзи. Самата режисьорка е играла на сцена майката Едит, така че след един късометражен и един документален филм избира за големия екран темата за еволюцията на двойката след смъртта на детето им.

 

Тим Рот и Трин Дирхолм са просто феноменални, превръщайки зрителя в емпат на всичко, което преживяват, оставяйки усещането, че играят самите себе си. За дебют този филм е изключително силен и като тема, и като актьорско присъствие, откроявайки се като наистина стойностна кино продукция.