Неделя е. От онези недели, в които си позволяваш да се насладиш на
всяка секунда домашен уют. На ароматното кафе в затоплено легло, на драскащите
по стъклата нокти на ноемврийския студ. Не е утрин, но не е и обед –
амбивалентното време си прави люлка от минутите, киска се на напомнящите за
себе си сериозности и изследва формите от утайка по дъното на чашата. Разнася
се мелодия. Нежна, ангелска, като от орган. Толкова неземен звук, че неволно се
заслушваш. А извира от теб... Те, събудените камбанки, най-ясно звучат в
тишина.
В Тишината има много музика, но
за да звучи, ú трябват чисти, просторни зали. Ти самият да си камерната сцена,
на която танцуват. В мен често звучат мелодии – дошли незнайно откъде.
Аранжименти, които не съществуват. Ненаписани още песни, с думи и своя мелодия.
Идват от неземни места... а сякаш всякога са били у мен. Насищат пространствата
ми с вълшебство, превръщат ме в песен и отлитат към други зали. Иска ми се да
разбирах от ноти, за да мога да ги извадя навън, да им облека одежди, за да ги
чуват и други. Толкова много музика, че понякога пръстите ми тактуват по плота,
сякаш да отпечатат там стъпките на мелодията. Тя ситни с фолклорен ритъм, може
да превръща тъжните песни в жизнерадостни. Може да сътвори песен от нищото, да
композира от Тишината симфонии, да завихря валсове или просто да си тананика
детски песнички.
И цялата магия се случва вътре в
теб. Ти си кутийката, в която има всичко. Защото Тишината и Звукът са един и
същи дансинг, но с различна акустика.
0 коментара:
Публикуване на коментар