Онтологичен проблем ни е да подхранваме очаквания, когато безспорно по-интересно е онова, което бременната нощ ще роди утре. Очакването не е надежда, макар че я държи за ръка и плахо стоят на прага на неизвестното, взирайки се в отчаяни опити да различат поне сенките на онова, което се задава...
Хората винаги предпочитат да знаят. Дали ще се случи... Дали ще е както са искали... Нуждаят се от превенции срещу страха от размера на неизвестното. И от бартер с новото Днес – аз ти обещавам, че ще те заредя с очакване, а ти – че винаги ще има Утре. Онова "утре", което дава бонуси търпение и разтяга позволимите рамки за сбъдване...
Аз не искам да изтощавам Надеждата, пускайки я в рисково надбягване с Желанието. Резултатът винаги е Отчаяние. Защо трябва да превръщам душата си в пристан за болки от бъдещи разочарования? Знам, че не искам да знам! Искам нощта да роди без натиск, за да мога истински да се усмихна на новородения ден. Да го видя такъв, какъвто нощта е пожелала – мъдро утро, недеформирано от очаквания.
То носи собствените си.
0 коментара:
Публикуване на коментар