Предполагам, че мнозина от вас са прочели този анализ.
Сякаш всичко, от което се нуждае това поколение, е внимание. И знае как да си го осигури в социалните мрежи. Но въпросът е как да привлечеш и задържиш вниманието на този таргет към други аспекти в реалния живот, освен към виртуалните му себеизяви? Дали е дошло времето за нови жанрови форми и начин на изразяване, за да се получи комуникация? Сигурно.
Формулата е: максимум съдържание в минимум обем.
Ако е вярно, че потреблението определя съзнанието на поколението Е, и формира субкултури, възниква въпросът къде е мястото на културата? Литературата и изкуствата – очевидно е – за да запазят комуникативната връзка с това ново поколение, ще трябва да развият или нова скорост, или да изнамерят нов начин да привличат и задържат вниманието към себе си. В противен случай са обречени да се окажат в прашния килер на забвението. И колкото повече влагат усилия за обвинения в консуматрорство, вместо да влязат в адекватни на промените роли, толкова по-скоро ще се окажат в килера.
На този фон жанрове като романа и разказа в очите на новото поколение са архаични форми, които изискват твърде много време за прочит и перцепция. Логично отвсякъде започват да извират страхове за бъдещето на писаното слово, за функциите на разказването, за съдбата на затворените между кориците жанрове. Промените и повсеместния безинтерес на поколението Е очевидно стресира културата, по чието лице прозира обидата от пренебрежението и бръчките от осъзнато безсилие да въздейства по познатите начини. Разказът, разбиран в най-широк повествователен смисъл, е обяснявал световното развитие, обговарял е ежедневието, а в немалко случаи е заимствал и възпитателни фукнции. Съвременните разказвачи обаче са активни и популяризират такива жанрове, които подсилват чувството на групова принадлежност – а това е от голямо значение за поколението Е, за което говори социологът Иван Кръстев.
Забелязвам например повече активност около хайку-поезията, фото-прозата (Владислав Христов), набралият популярност „възкъс разказ” или short-short story (Брус Холанд Роджърс), както и компилирането на литературни жанрове с визуални ефекти (фестивалът София: Поетики). Самият Роджърс има интересно виждане за късия разказ и ефекта му: „Читателят може да бъде поканен на обиколка из стаите и да претърси килерите. Това е роман. Може да бъде поканен да застане отвън до прозореца и да погледне в една единствена стая. Това е къс разказ. Или може да се наложи читателят да коленичи пред ключалката и да погледне вътре, за да види само толкова, колкото да разбере какво се случва само в една част от стаята. Това е „short-short story”, най-сбитото повествование и това, което изисква най-много от читателите.”
Представяте ли си разкази от 3-4 изречения? Те повече приличат на статус във Фейсбук или Туитър, но пък размазват границата между читател и разказвач. Идеята е наличието на двустранна приятност и максимален обмен на информация. Смс-поезията беше началото – помня едно обаждане от организаторите в НДК, в момент, когато тъкмо се бях върнала от столицата след вълнуваща среща. Канеха ме да присъствам на премиерата на книжка с смс-поезия, в която имаше и мои неща. Беше мило и някак трогателно, но не успях да присъствам. Пък и не си падам особено по подобен род публични изяви :)
Фестът "София: поетики" пък разчита на друга стратегия – да скъси комуникационната дистанция между разказвач и слушател в приятна атмосфера и малко шоу. Георги Господинов представи на тазгодишния фестивал на изкуствата Аполония в Созопол новия си роман „Физика на тъгата” - в суров вид, на почти хвърчащи листа. И смята, че би трябвало да може и така - да не се публикува, а да се чете – авторът да чете ръкописа си на различни места, пред различни хора. Може, разбира се. Макар че аз лично бих предпочела литературата и писаното слово без специални ефекти и с възможност лично да надникна между кориците, без посредничеството на автора. Но поколението Е, което „не се бунтува, а просто не забелязва”, има нужда от светлини и ефекти, за да насочи взора си към изкуството.
Малко е обезпокоителен този интелектуален аутизъм, който трябва да бъде лечим по подобни начини, за да продължи да го има потреблението на култура.
По-добре Enter, вместо Exit.
13 коментара:
Хриси, за поколението Е, мисля че се преувеличават нещата. Донякъде , заради факта, че младите винаги са различни, а и имат повече възможности от предишното и могат да избират. Има някаква тенденция, но според мен младите са прекалено различни, за да се слагат под общ знаменател. Ако погледнеш в социалните мрежи, има и много хора над 40-50 години, които се държат по същия начин.
А за искуството, не съм специалист, но мисля, че то ще си намери своите пътища, както го е правило винаги. Може би , малко бавно свиква с новите начини на комуникация, но ще се справи. Ти даваш примери за различни по вид лутания, но например книгите получиха нов живот с електронните книги. Ще ги има и занапред.
Владо, аз мисля, че проблемът е по-скоро поведенчески, не толкова поколенчески. Както написах и в друг свой коментар по темата, обобщенията са социологически прийом, но в случая е направен опит да ги избегнат колкото е възможно, макар да си личи трудния излаз от рамките на представителните извадки.
Въпросът е комуникацията да не се измества към твърде опосредствани канали, и зависи от желанието за комуникране.
Моите разсъждения бяха насочени най-вече върху обстоятелството, че кратките форми задоволяват потребителския манталитет за еднократност и бързина, което предполага малко повече внимание върху проблема за самата комуникация и формите й :))
Аз предпочитам книги в хартиен вариант, но тъй като имам малко възможности да си закупувам новоизлезли заглавия, се ориентирам към Е-четене, но с единствената цел да запълня пропуските си с четива, които по един или друг начин не съм имала време или желание да започнвам :) Правя си нещо като "златен фонд" от неща, които бих искала да притежавам в библиотеката си, и за който много спомага информирането за тях в електронен вариант, но не мисля, че бих искала да чета книги по този начин - изморително и непривично ми е :))
Но тук говорим за потребителски манталитет, така че потреблението и комуникациите тепърва ще се синхронизират :)))
За мен също е трудно да чета в електронен вариант. За сайтовете е различно, но с книгите просто не мога. Свалил съм няколко книги , но само ги започвам. Въпрос на навици, както и самото четене.
Научих нови неща:
„short-short story” - "да погледнеш през ключалката"... че това си е воайорство :-)
ПП Малък ми е набора, явно;-)
Владо, да, разбира се.
Аз говоря за литературната комуникация, но и за комуникацията като цяло. Логично е погледът се обръща по-скоро към младите, защото при тях тепърва и по-лесно ще се изградят комуникационните навици.
За отделна тема е, но ми прави неприятно впечатление една такава тенденция, свързана с разглежданата от Кръстев тема - родители да избутват децата си в някаква специалност, като молят някой да напише курсова или дипломна работа срещу заплащане. Това в никакъв случай не е помощ, тъй като буквално си е мислене под наем. Понякога ми се иска да изхлопам такива родители с нещо тежко, понеже такава молба издава собствената им вина, че не са могли да възпитат у детето си някаква любов към литературата, четенето и мисленето изобщо.
Висенето в нета не подпомага комуникацията в стария й вид, а създава нова, но тя от своя страна пренебрегва чисто човешкия елемент и интимност, каквито може да предложи разказът лице в лице или литературното общение. Това е твърде тъжно, не мислиш ли?
Така проблемът от поведенчески става и поколенчески, а когато стане тенденциозно, е притеснително.
И понеже не можем да отстраним негативите на опосредстваното, трябва самото изкуство да намери други пътища, както забеляза... Е, няма да стигне до всички, но идеята е да въобще да търси пътища, вместо да обвинява.
Харесвам анализа на Кръстев именно защото анализира спокойно, без да обвинява.
Иве, малко или много всяко надничане между кориците на автобиография или любовна поезия не е ли вид публично воайорство? ;))
"Както казваше моят добър приятел Франк Лойт Райт..." функцията определя формата. Формата на търсения жанр по мое подозрение ще стане ясна, когато литературата открие какви проблеми вълнуват съответното поколение и намери отговорите, които то търси. Преди това, струва ми се, всичко би било просто нов бардак.
ПП: Изявлението е изцяло от гледната точка на потребител и не претендира за компетентност. :)
gost, по моему отговорът не е в конкретен жанр, а в компилиране на вече съществуващите - това би било своего рода новост, доколкото ще се яви ново по смисъла на стилова или жанрова разновидност :)
прочее не от вчера съществува опит да се обвземат проблемите на кое да е поколение и да се анализират - доказателството са романи от факти, които се четат като белетристика, но са документални (нефикционни).
Проблемът е, че няма универсален отговор на какъвто и да било проблем, колкото и да е прав Франк Лойд Райт. Прочее, може би е по-важно да има комуникация под каквато и да е форма, вместо толкова да се набляга на самата форма, не мислиш ли? :)
радвам се, че наминаваш.
Няма как да си воайор на ексхибиционист...;-)
Мда... съвършено вярно! И все пак, книгите не те преследват с такива наклонности :))
Дори построен в най-добрата комбинация между Рококо и Викториански стил, тоалетната си остава тоалетна. Може в по-късен етап да й се монтират ракетни двигатели и илюминатор за наблюдение на океанското дъно, но човек ще се върне там заради възможността да се освободи от вътрешното напрежение, което го измъчва. Колкото по-гладко мине всичко, толкова по-склонен ще бъде човекът да се върне на същото място или на някое като него.
Архитектът може да направи прозорци с великолепни изгледи от тях, може да сложи портрет на английската кралица, ако ще, но трябва и да се съобрази с това що за хора се очаква да влизат и какви ще са техните конкретни нужди. Може да не ги познава до един, но общата представа е меко казано задължителна.
Тук не става дума за естеството на жанра, а за минимизацията му. В духа на натуралистичната метафора, няма значение колко луксозен ще направиш rest room-а, защото намерението на потребителите не е да се заседяват там, а да приключат колкото може, по-бързо.
Ще си позволя да забележа обаче, е литературата не е палиатив за нерешени проблеми и освобождаване на напрежение, а изкуството не съществува с цел да бъде панацея, макар и в немалко случаи да се оказва балсам за наранена чувствителност. :)
Публикуване на коментар