The joy of the life

Шалът му пречеше да диша, вдигнат до самите му очи. Малката глава смешно се отмяташе назад, за да види къде е следващата локва полуразтопен сняг. Под плетената шапка се подаде един любопитен нос, и джуджавия му притежател посочи с миниатюрните си пръсти локвата пред себе си. Усмихнах му се окуражително. Беше достатъчно голяма, за да нагази с див устрем. Но пък гащеризончето, в което свръхгрижовната му баба го беше опаковала, бе направено като че ли да затруднява точно такива щения. Джуджанкото посочи отново локвата и въпросително се извърна към баба си.

Да цопне или да не цопне. Може ли, бабо?

Баба му снизходително улови малката ръчица и посочи друга локва. Разходка из музея на снежнте локви. Гледаш, но не пипаш...

Отминах с тихо съчувствие към дребосъка.

Толкова малък, а вече толкова податлив на разрешение да изрази емоциите си. От страх, че ще му се скарат, ще го накажат. Не заради емоцията, а заради последиците от нея – изцапани обувки и дрехи, а може би някоя и друга „бойна” рана.

Почти чух всичките заповеди, които са му повтаряли, откак е проходил – „Не се качай там, че ще паднеш!”, „Не пипай това, че ще се нараниш!”, „Не цапай в локвите, ще се намокриш!” Толкова много „Не!”-та.

Като стрелички на фунийка, направени от чужди страхове. Забити в детския ентусиазъм, те не предпазват, а инжектират още страх.

Възпитанието в послушание убива радостта от живота.

И както споделих наскоро с много любим човек...

... то не е дреха за обличане.