Cracks

Новостта ми намига от огледалото сутринта – рошава като цвета на есенни кестени, с който плеснах през пръстите попълзновенията на времето. Нищо, че неотдавна в мое присъствие попитаха майка ми дали не съм ѝ внучка. Усмихвам се, все още с пяна по зъбите. От рамката на огледалото ме гледа сънен портрет с мрежица от околоочни бръчки. Може би трябва да огранича грима. За да не се налага да го изтриваш с пръсти, когато се разтича от топлината на емоциите ми.

След барабанния дъжд от гореща вода кожата ми настръхва от нежния допир на хладните дрехи. И от призрачната представа, че са ръцете ти. Утрото остарява с всяка секунда. Бързам. Чаят разбуди джазовата мелодия, която самопоканващо се бе промъкнала отнякъде снощи, за да детонира сетивността ми. Влудяващо, меланхолично, затрогващо... и помитащо. Като в онзи тринайс’ти петък, когото дъждът разпъна фатално и следобедът се удави в мълчанието на поредното ни отдалечаване. Затихващият акорд носи усещане за обнова. Изпитвам потребност да залепя всички пукнатини. Новостта ще ме чака на перона, ще чака да счупя огледалата, да превърна живота си в пътуване към нея. С онова нетърпение, което е всъщност трудноукротяемата ми хиперактивност. Изпреварващо летене, от което така добре умееш да ме приземяваш.

Време е да тръгвам. Ключът простенва в ключалката. Не се сбогувам, защото не съществува финал, освен безкрайно множество начала в поредица от непристигнали „днес”. По колелцата на куфара вече лепне нетърпеливо очакване, лакомо да погълне разстоянието до утрешното ново. Толкова много неща чакат случването си... онова случване, което ще ги облече в минало. Един по-различен живот, в който всяко разминаване изгражда търпението да приемаш.

От всички дистанции на света не мога да спазя единствено онази, която води към теб.
Защото си ненаученият ми урок.