По тавана придраскват
сънните отпечатъци на Тишината. Звучи като котка, която се завръща след дълги
полунощни скиталчества. Тъкмо навреме, за да прогони досадно крещящите мисли,
които с упорстващо постоянство насилват вратите на съзнанието ми. Пуснах я.
Заедно с нощния хлад влетяха и плажните мечти, развяха мирис на риба и
водорасли, шумни мокри стъпки и удавена луна във вълнолома. Гальовната Тишина
ги прегърна и остави шепота им да струи като пясък върху стъклените очи на
таванската ми стая.
Ципът на роклята хладно ме гъделичка, докато пълзи надолу по кожата. Същата рокля, която утре ще ме прегръща до бездиханност под тогата. Официална дипломна церемония, на която няма да бъдеш. Платът милостиво оосвободи тялото и се сгърчи на пода. В топлия сумрак шумно излетя въздишка. От силуета в огледалото.
Не свиквам. Не свиквам с
мълчанието ти.
И с потното присъствие на неотворената
бира в хладилника.
4 коментара:
Поне проблемът с бирата може да се реши лесно :))
:))
Празнотата е нещо, което рано или късно се изпълва. Законите на живота, дано скоро намериш допълнението и да си пак цяла! :)
Earendil, вероятно ще прозвучи в леко противоречие с публикуваното, но аз всъщност съм много щастлив човек. Озовах се в една реалност, в която повече от всякога се чувствам жива и пълна с любопитство към точно онова неизвестно в живота, което е добре дошло. :)
Надявах се, че няма да се изтълкува като празнота, негативизъм или перманентна тъга, а по-скоро като спокойна и озаптена чувствителност (не наранена, а градяща), която се чувства не фрустрирана, а напротив, осмислена. Разбира се, това е видно само за онези, които ме познават.
Благодаря за пожеланията! :)
Публикуване на коментар