Гении, географии и убийствена самоирония

Не ми се бе случвало досега да препоръчвам книга, която дори не съм дочела. Нещо повече, която едва съм наченала. "География на гения" от Ерик Уайнър,  ИК "Фабер" (2016)

Той е безподобен образ, който няма да е прекалено да обявя за гениален, макар че ако ме чуе, със сигурност ще се изхили. И категорично няма да се съгласи. Та нали последното му пътешествие е тъкмо в дебрите на гениалността. 

Чета я отскоро и за пореден път максимално се наслаждавам на удоволствието от комбинацията, която представляват книгите на Уайнър – свеж стил, интелектуалност, забавност, лекота на изказа. Пъргав ум плюс много приятно чувство за хумор, завидна ерудиция и унищожителна самоирония. 

Уайнър е от тези особени чешити, на които не им стигат справочниците и наличната литература по въпрос, превърнал се за него в експериментален сърбел. Око да види, ръка да пипне. 

Възхищава ме скепсисът му, който го вкарва в любознателни експерименти и маршрути, откъдето малцина биха дръзнали да минат. 

Особено евреин, който с риск да бъде анатемосан, тръгва на експедиция из религиозни практики с цел да търси... не някакъв Бог, а своя личен. Не общоприетият, когото не припознава. В резултат се появява шедьовърът му  „Човек търси Бог” (ИК "Фабер", 2014), един убийствено самоироничен пътепис в търсене на идентичност чрез опитване на всякакви религии. И освен, че образува бръчки от смях, си е завидно запознаване с много и различни култури и опиум за народите.

И из блаженството е пътешествал, в търсене на най-щастливото място по света в „География на блаженството” (ИК "Фабер", 2012). Сега в тази нова география, Уайнър търси миналото в съвремието, среща стари и нови гении, развенчава едни, увенчава други... и даже не осъзнава собствената си гениалност.

Ех, Ерик...

А книгата е доволно обемна и дори не бързам да стигна до 400-ната страница. 

Снимка: личен архив