януари 30, 2018

Посрещане

0

Ритъмът на стъпките ми тактува в начупените криволици на емоциите. Бързо. По-бързо. Край разтопени улици, небесни локви, калните бръчки на алеите. И толкова дървета за прегръщане. Пулсът отляво лакомо попива размразения въздух, наръсен със слънце. Възторжените му лупинги завихрят торнадо от събудена радост. Тичам. Последния ми дъх изхвръква нагоре към синьото, устремен към любовния проблясък на зареяни гълъбови крила. Бягствата понякога са единственото средство да разпериш отново своите. Сред мокрите мигли свети тиха благодарност за напомнянето, че приветствията са винаги еднакви и за което идва, и за което си тръгва.

Само когато си врата, не можеш да бъдеш затвор. 

Related Posts:

  • Per tutte le volte che Усещам как вятърът грижовно ме разпилява, преди да скоча нагоре. Съблечените атоми се носят в ефира като пух от глухарчета. Така се прегръщат с гъд… Read More
  • Дъжд дъжда загръща... Той е като много мънички, надбягващи се стъпчици по мокра писта, зарязали правилата. Той е като безшумните пръсти по клавиши на пиано, които знаят … Read More
  • Идилии по Капоти Лютият хлад повдигна клепачите на съня, за да нарисува пред събудения ми взор холограма на ароматно кафе. Утрото бавно отлепва сенки от спящите бло… Read More
  • В неделя... В неделя са възможни всички чудеса. И усещаното за новост, която наднича зад ъгъла и се усмихва. А после хуква нанякъде, мамейки те да я последваш… Read More
  • Юли рисува с размах Юли рисува с размах. Лъчите му пирографират треви и пътеки, мацват индианско червено по разголени рамене и шляпащите му стъпки образуват мокри мира… Read More