Небесата сменят цветове и
настроения. Всеки час от деня си има своя одежда – треперливата мараня на
събуденото утро, слънчевата мантия на обеда, привечерния воал с цвят на розово мляко и мастило. И звездните, топли обятия на нощ, прегърнала покривите
на заспиващия град. Мисля си колко е великолепно усещането да се обича заради
самата Любов. Без желания да се притежава нищо от това, което взорът обхожда.
Без стремеж да бъдеш нечий избор, център, посока. С опрощение заради всички
адове. Любов, която е над всичко. И навсякъде съзира чудеса.
В ъгъла под прозореца миниатюрна
буболечица отчаяно рита с краченца във въздуха, без да може да се преобърне.
Посягам с пръст и я изправям, а тя си наостря антенките, готова да излети като
мъничък изтребител. Пълзи към ръба на перваза, който за нея е огромен като
самолетна писта, а после изведнъж се изгубва в нищото. Дори и най-гигантското, гледано
отвисоко, е миниатюрно. И колко са смешни човешките претенции за мощ и величие,
неосъзнали свързаността си с този Свят, който всекидневно преподава уроци по
смирение.
Взорът ми проследява стрелкащи се
крила. Птичи пируети, изписващи в ефира йероглифите на онази свобода, която
притежава само себе си. Гълъби. Мироносци, идващи заради удоволствието да си вземат
трохички и да споделим волността. Когато си пълен с любов, не се нуждаеш да те
запълва нищо повече, защото няма място за придобиване, а за раздаване.
Истински
свободните не притежават нищо, освен безмерна благодарност за чудесата на
Живота.
Фото: личен архив /Юли 2020/
0 коментара:
Публикуване на коментар