Сюжетът вкратце: високотехнологична
компания е разработила хуманоидни роботи, програмирани да изразяват съвсем
автентични човешки емоции и смисълът да ги има е да правят щастливи самотниците.
Една изследователка, въпреки нежеланието си, трябва да тества такъв робот, създаден
според всички нейни вкусове и идеални представи, и да го оцени.
Персонажите: Алма (Марен Егерт) е специалист по мексиканската култура и писменост. Тя е точно от хората, които отговарят на целите на програмата за роботите-партньори: няма семейство и деца, живее сама в разхвърлян апартамент, няма домашен любимец, нито дори увехнал фикус. Тя е събирателен образ на средностатистически човек с много работа и несбъднали се мечти за лично щастие. Единствените ѝ грижи са за работата и не смята, че ѝ трябва точно такъв партньор. Нито партньор изобщо.
Том (Дан Стивънс) е всичко онова, което трябва да се вмести в понятието „съвършен” – привлекателна визия, мил, възпитан, с куп умения, но с един съществен недостатък – не е човек, няма душа. Той е машина за изпълняване на желания, свръх технологично устройство, с което конфликтите са на практика нулеви.
Филмът провокира широк диапазон въпроси. И най-важният не е дали един робот може да замести успешно човешкия партньор във всяко едно отношение. Допадна ми точно това, че провокира към размисъл поколение, улеснявано във всичко от все нови и нови технологии, при които общуването е все по-опосредствано. И защото улесняването като функция влошава качеството като резултат, уместно е да има въпроси докъде се простират границите на технологичната помощ.
Какво е щастие и от какво зависи то – от собствената способност да го генерираш, радвайки се на живота, или от това да имаш подръка вълшебна пръчка за желания под формата на хуманоиден робот? Къде е мярата на желанията в свят, където всяка една индустрия е посветена на това да ги задоволява?
Доколко човек обича себе си, за да бъде щастлив и в собствената си компания? Умеят ли хората да организират времето и емоциите си по начин, който да им създава усещането за пълнота, разбиране и (само)приемане? И най-после, не са ли съвършените технологии един стимул човекът да се стреми към по-добра версия на самия себе си и да развива умения да управлява интелигентно емоциите си?
Съвсем на място ми изниква и мисълта, че живеем във време, когато има повече технологии, отколкото човечност, но че – според Айнщайн - един ден тя ще ги надхвърли. Което не значи, че ще унищожи всичко създадено, а че ще намери път към заедността в онази свързаност между души, непостижима чрез чипове и алгоритми.
Аз лично вярвам в това :)
Изображение: Wikipedia
0 коментара:
Публикуване на коментар