октомври 27, 2022

Непоканени сънища

0

 

В непоканените сънища всички места са непознати. Дълги улици, масивни, високи къщи с цветя по первазите и сиво-синкав мазилка; арки, под които времето си подремва. И усещане за древност, която непременно трябва за заснема. Как изобщо можах да изляза без фотоапарата? Хуквам обратно, имам време, следобедът не само не е превалил, той дори не е започнал. Стъпките ми докосват бързо и почти неусетно вековни каменни настилки, зад мен къщите се изгубват, погълнати сякаш от пастта на едно минало, което повече няма да ме допусне там.

А аз бързам, почти тичам, прескачам някакъв правоъгълен предмет. Нещо ме подтиква да се върна крачка-две назад. Оказва се счупен телефон. Нелепо съвременна вещ в място, обитавано от толкова минало. Много по-голям е от дланта ми, а десния му ъгъл го няма. Прилича на черен шоколад без опаковка, на когото са отхапали ъгълчето, преди да го изтърват на плочника. Грабвам го и машинално го оставям на първия прашен перваз, сякаш трябва обезателно да бъде намерен. Може би някой си търси изгубената връзка със света.

Бързам, чака ме пасторалност за запечатване. В следващия миг босите ми стъпала усещат студените домогвания на морска вода. Колко много нюанси на синьото, Боже мой! Прилив е, казвам си, докато се опитвам да бързам още повече. Но що за прилив настъпва толкова бързо, че не ти оставя време да стъпиш стабилно на брега, а той се рони под краката ти като стиропор? С всяка крачка изчезва като стопен с киселина, а аз се надбягвам с времето, със странния прилив и се надявам да премина, преди водата дори да е заляла глезените ми. Що за бряг изчезва така, "изяден" от прииждаща вода, от едно гладно море, и дали ще успея да се върна обратно?

Тичам, бухвам се в успокояващите обятия на спасението, най-после на твърда почва, която не изчезва главоломно и усещам как сънят си тръгва, изнизва се като скъсан конец. Все още е тъмно, едва се разсъмва, денят се опитва да надникне при мен през плътно спуснатите алуминиеви щори. Никога не съм ги харесвала. Понякога това, което не харесваш, е най-добрият ти щит. От непоканени сънища с покана за разгадаване, примерно.

Сънят е оставил следи, по които да се върна, и вкусът на горещия шоколад се смесва с онзи аромат на старо хранилище, усетен на улица без име в един незнаен град, който може би съществува някъде. Питам се колко далеч може да се лети насън. Слънцето запраща ослепителен балон в прозорците отсреща, а аз си мисля, че посоките сами си намират човека, за да го отведат там, където има простор за крилата му. И брегове, които не изчезват.

Добър ден, Живот!

Related Posts:

  • Лятно пътуване         Малката циганка смутено придърпва вълнистите краища на възлизлавата си поличка и държи слабички… Read More
  • Да събудиш Питагор Дали е математически неизбежно да се превърнеш в сянка на собственото си величие? Особено след като цял живот си го подклаждал в гледащите те с респе… Read More
  • Коте в чекмедже - Имаме си котета! Имаме си котета! – жизнерадостния глас на Мая посвети в събитието малката групичка шестгодишни първолаци след края на последния ча… Read More
  • Дисекционно„А сега, да видим какво има вътре!” – изрече за протокола злобен гласец. Тъмното въздъхна болезнено. Хррррсссст. Ципът се смъкна със съскане и кожа… Read More
  • Просъници Въртя се в счупената центрофуга на хаотична просъница. Ретроспективни ескизи от минало с аромат на зима. Ето, оранжевите отблясъци от полюлея се … Read More