Жената, която не остаряваше

 

Повечето жени тежко приемат следите на времето. Особено след 30, когато тялото сякаш се втурва да се променя, кожата се свлича, появяват се бръчки, които вчера ги е нямало там и се започва ожесточена съпротива срещу времето и гравитацията с всички средства на козметичната индустрия или хирургическия скалпел. С едничката цел да задържат по-дълго свежестта, красотата си и желанието в очите на другия пол.

30-те са вододелното време на усилно издирване на Светия Граал на вечната младост чрез спорт, диети, разкрасяване и въздишки по непостижимия феномен на вечната Аделайн. Как обаче се чувства жена, която е видимо на не повече от 30 години, без да може да убеди околните, че  действително е с 15 години по-стара?

В романа си "Жената,която не остаряваше" (ИК "Факел експрес", 2018), френският писател Грéгоар Дьолакур задава отговорите чрез задъхания, почти непрекъснат наратив на влюбена в живота французойка, която хронологично и делово проследява битието си от една до трийсет години, когато за нея времето спира и изглежда, че завинаги ще остане на тази възраст, с всичките си неизлекувани тъги.

Мартин, нарекла се Беки, тежко преживява нелепата смърт на красивата си майка, блъсната от кола след щастлива еуфория от ретропрожекция на "Един мъж и една жена". Все още невръстно дете, тя расте с баща си, ветеран от войната в Алжир, останал без десен крак. И двамата по свой начин изживяват болката от загубата, която преждевременно запраща момичето в мъдрата зрялост и разбиране, че няма човешка скръб, която да не може да се превърне в източник на любов.

10, 11, 13… 17. Беки предлага кратки, но многопластови ретроспекции на най-значимото от всяка своя възраст, белязани от типичните за Франция социални, културни, модни и политически промени през 80-те и 90-те години на миналия век. С плътни и колоритни щрихи са нахвърляни образите на множество мярнали се за кратко или останали в живота ѝ хора, трансформиращи се като с таймлапс. Усещането е за бързо движение, в което времето неумолимо дълбае по телата, косите, кожата, а календарът се прелиства с бясна скорост.

Само Беки стои сякаш невъзмутимo насред препускащото край нея време, извън него, недосегаема и завинаги на 30, на колкото е поела към безкрая любимата ѝ майка. Един фотограф, снимащ как се променят лицата на няколко души всяка година, запечатва в черно-бели кадри тази нейна непроменливост, а в същото време годеницата му, преминала 40-те, отчаяно харчи хиляди франкове, за да се подържа млада заради него, натиквайки се в болезнения ад на пластичната хирургия.

Всички искат тайната, смятайки за благословия спрялото за Беки време. То обаче ѝ се струва най-голямото проклятие, защото я отдалечава от Андре, мъжът на живота ѝ и от сина им Себастиан, за които младото ѝ лице е маска без история, а непреходните ѝ 30 години отнемат възможността да е до тях в естествената ѝ роля на съпруга и майка. Вечната младост не е желана, щом любимите ѝ хора остаряват по-бързо от нея, а тя не е до тях, за да сподели радостите и промените в живота им. 

В продължение на 17 години е принудена да посреща в огледалото едно и също лице, за което модните марки са готови да платят милиони, жените ѝ завиждат, мъжете ѝ се възхищават, а на Беки ѝ се иска да го издере до кръв. "Радвам се, че нещата не са трайни, разбираш, нали, че свършват, защото краят им ни носи едновременно онова, което ни убива и което ни освобождава. Сега аз имам нужда от тази свобода".

Най-ценно е нетрайното, е основното мото в "Жената, която не остаряваше". Грéгоар Дьолакур предлага едно минималистично епистоларно бижу в стил личен дневник, в което типично по френски жената е в очарователен дуализъм, едновременно разкрепостена и вярна, фриволна кокетка и грижовна домакиня, грешаща и самоопрощаваща се с цялото разбиране и съчувствие към себе си като всички възможни жени, в стотици роли за един живот.

Сякаш за да затвърди тази амбивертност, Беки преживява и вечната младост, и удовлетворението на онзи идиличен край, в който всяка жена вижда себе си: не съвсем филмова, но история за споделена обич и заедно остаряване до силен мъж,  единствено до какъвто жената може да бъде партньор, богиня, майка, любовница и мило бабенце, което ще прави горещ шоколад, ще държи ръката му на пейка в парка и ще празнуват заедно всички празници с много внуци.

Старостта не е страшна, когато някой държи ръката ти до края. И не кой да е, а именно онзи, който въпреки всичките си несъвършенства, изпълва сърцето ти с радост и трепет. "Не, не си намерих любовник, Одет, защото любовта е също и в очакването, и в пространството, в търпението и възхищението. Когато я има."

Дали би се намерил човек, който да предпочете самотата на вечната красота и младост пред топлия уют на споделени усмивки, надничащи иззад бръчките? Задавам риторичен отговор. Романът на Дьолакур обаче е едно мъдро пътуване из безсмислието на нуждата от тленна вечност, възникнала поради страх от края.

Изображение: chitanka.info