Рагтайм в оловносиво

Намръщен и разсърден бе денят.
Тъгата му отдушник си намери,
и гневен дъжд внезапно се изля
от скъсаните облачни постели...

Гробовен тътен извира от нищото и замлъква с тихо ръмжене. Страховит рагтайм, след който блесва ослепителния танц на многоезична светкавица. Нишките ѝ сякаш се опитаха да защипят скъсаните небеса, от които се изливаше пороят. Асфалтът вдишва мокрото, удавило бели цветове. Небесните сълзи съблякоха дърветата. Обичам да гледам как дъждът тропосва улиците. В пришитите им локви после ще се оглеждат разплакани облаци. И нечии обувки, изкушени да лудуват... :)

Дъждът е идеалния декор за танц между романтиката и меланхолията. С коя от тях да споделя остатъкът от деня? Багажът ми вече погълна вещите, които утре ще ме последват към онова друго „вкъщи”. Там, където искам да бъда. След забавения каданс на провинциалния ритъм изпитвам леко нетърпение да се гмурна отново в многолюдния шум.
Тази вечер не искам минорни партньори за танци. Усмивките ми са в повече.

Вечерта загръща небесата с оловносиво. Днес няма цветове, сред които златния талер на слънцето да се търкулва в мастиления джоб на хоризонта. И спря да вали. От стъклото ме гледа лицето на усмихнато човеченце. Нелеп опит за автопортрет, по детски чертичест. А кварталът получи слънчева целувка за лека нощ, макар и без дъга. Последните плюшкински мигове, които утре ще отнеса със себе си.

Локвите винаги обичат други локви.
И почти винаги е без значение защо.
:)